Мама преживя смъртта му много тежко. Беше като преди. След помятанията трябваше да пие успокоителни дни наред. Неспособността ѝ да зачене след раждането ми ѝ късаше сърцето, а постоянните бременности и осемте деца на леля Роузи я потискаха. Седмици след погребението подновявах рецептите ѝ за успокоителни и скоро тя стана спокойна и дистанцирана, също както в миналото — вече не беше майка, вдовица, снаха и дори жена, а просто сянка. Но този път не показваше признаци на възстановяване.
Аз се справях сравнително добре. Карах мама да подписва чекове, осребрявах ги в банката и доколкото разбирах, все още не бедствахме. Новият учебен срок беше започнал и макар че пропуснах няколко дни, успявах да приготвя униформата и обяда си, правех картофи с наденички на фурна (любимото ми ястие), а опечалените бяха заредили добре фризера с пайове и говежда яхния. Оценявах усилията им по десетобалната система въз основа на вкуса, текстурата и външния вид на храната. Освен това пазарувах някои основни неща.
След три седмици мама вече изцяло беше престанала да общува и почти през цялото време спеше. Накрая се обадих на един стар приятел на татко, който беше лекар. На погребението ми беше казал да му се обадя, ако се нуждая от нещо. Иска ми се хората да не казват подобни неща, ако не ги мислят. Той се съгласи да дойде вкъщи с подчертано нежелание — беше висок, едър мъж с мъчителна кашлица, която използваше като акцент на всяко изречение и която подчертаваше сериозността на думите му. Прегледа я в стаята ѝ. После излезе и започна да ме разпитва как се справям, кашляне, какво ям, кашлица и преглъщане на храчка, сякаш аз бях пациентът. Каза, че майка ми има нужда от психиатрични грижи, че трябва да постъпи някъде да си почине. Мислех, че това ще бъде грешка и му го казах. Изказах предположение, че ѝ трябват по-силни хапчета и време. Доктор Кашлица настоя, че ѝ трябва професионално медицинско наблюдение. Дори в ступора си майка ми се разкрещя при мисълта, че може да влезе в психиатрична клиника.
Доктор Кашлица наруши Хипократовата клетва и каза на чичо ми, че майка ми е в ужасно душевно състояние и аз се справям сам. Искрено съжалих, че съм намесил семеен „приятел“. Последва голяма суматоха и въпреки настояванията ми, че мога да се грижа сам за себе си, че съм на осемнайсет и съм зрял човек, баба Фиц обяви, че се нанася в „Авалон“, за да ме гледа. Аз нямах право на глас. Лекарят беше уведомил и училището, където веднага се престориха на много загрижени за добруването ми. Директорът изрази мрачни опасения заради свободно падащите ми оценки. Но не ги беше грижа, когато през първия месец всеки ден ме пребиваха.
— Така би искал баща ти — каза баба Фиц, пристигайки с огромен куфар, сякаш това щеше да оправи всичко. Леля Роузи, чичо Фин, докторът и директорът се съгласиха. Майка ми беше откарана в „Сейнт Джон ъв Годс“ един ден, докато бях на училище. Когато се прибрах, баба метеше счупено стъкло и предположих, че мама не е тръгнала без бой.
Баба Фиц беше на 77 години, физически здрава и с ясен ум. Когато бях малък, тя ме обожаваше. Бях първото ѝ внуче и не можеше да ми се насити. Хвалеше всичките ми ранни постижения и се перчеше с мен пред приятелите си. С мама се караха за мен, сякаш бях кученце. Но докато мама угаждаше на всеки мой каприз, баба беше по-строга. Беше ужасена, когато видя колко съм наддал през последната година и бе упрекнала майка ми, че не обръща внимание на храненето ми. Сега, когато мама я нямаше, баба ръководеше къщата като военен лагер. Мразех това, мразех факта, че е у дома и ме третира като дете. Ужасно се безпокоях, че мама никога няма да се оправи достатъчно, за да се прибере. Бягах в къщата на Хелън, когато можех, отчасти заради компанията, целувките и възможността за повече, но най-вече защото имах шанс да хапна порция нормална храна и да гледам интересна телевизия. Винаги можех да изкрънкам минипица или къри „Веста“. Запознах се с майка ѝ — прочутата поетеса и любителка на цветята. Приличаше на Хелън и не беше много по-възрастна. Беше хипи, пушеше цигара от цигара и имаше дрезгав глас. Пиеше бира от бутилката. Когато не пишеше, работеше като редактор в литературно списание и излизаше с дългокоси мъже в дънки, които идваха у тях от време на време. Вече познавах малките братя на Хелън — те бяха груби и устати като Хелън, но се държаха приятелски.