— Никога ли не се поглеждаш в огледалото? — попита тя.
Отговорът беше „не“. Обикновено избягвах огледалото или поглеждах отделни части — отново излязлата пъпка на брадичката ми, драскотината на коляното, която бях получил, когато в училище ме блъснаха в стената, кичурът коса зад лявото ми ухо, който отказваше да се покори на гела или гребена.
— Качи се горе и ги пробвай — каза тя. — Мога да върна всичко, което не ти стане.
Качих се в стаята на мама, защото там имаше огледало в цял ръст. Още докато минах покрай него, за да оставя дрехите на канапето, се изненадах. Човекът, който ме гледаше, беше непознат. Няма да преувеличавам — още бях дебел, но липсваха няколко дипли под брадичката и няколко гънки тлъстина около корема. Забелязваше се костната структура на лицето ми, можех да видя издадената горна част на скулите си. Трябваше да предположа, че с увеличаването на физическата активност и малките порции ще загубя тегло. Бях забелязал, че яките ми са по-хлабави, но ластичните колани просто се бяха адаптирали. Хелън беше казала, че се радва, че се старая заради нея, но досега не бях разбрал какво е имала предвид. Повечето от новите дрехи ми ставаха. За пръв път от повече от две години изглеждах просто пълен, а не дебел. Може би фланелката от „Междузвездни войни“ сега щеше да ми стане. Отстъпих назад, завъртях се и когато отново се обърнах към огледалото, видях, че баба Фиц стои на вратата и ме гледа с гордост и задоволство.
— Почти си готов. Ето така трябва да изглеждаш. Знам, че бях сурова с теб, но исках да видиш какъв можеш да бъдеш, без да знаеш какво правя.
Езикът ми беше вързан. Ако това беше филм, щях да изтичам да я прегърна, но не беше. Баба не обичаше да я докосват. Никога не се бяхме прегръщали или целували. Стояхме и се усмихвахме неловко един на друг.
— Майка ти се връща във вторник. По-добре е, отколкото когато и да било след смъртта на Андрю — тя подсмръкна. — Сигурна съм, че те обича, но не бива да си позволяваш да се върнеш към онова състояние. Можеш да бъдеш много хубав млад мъж. Погледни!
Тя посочи огледалото.
Вгледах се и видях мъжа, а не момчето. Но момчето у мен беше развълнувано. Мама беше по-добре! С нетърпение чаках всичко да стане отново нормално, каквото и да беше новото нормално без татко. Усмихнах се на баба и за миг между нас се възцари примирие. А после тя съсипа всичко, като ме обърна към огледалото и каза:
— Виждаш ли? Одрал си кожата на баща си.
В събота сутринта стояхме в кухнята и баба посочи цветната леха пред прозореца.
— Това там още не е оправено. Ще се погрижиш ли? Кога са посадили тази леха?
Не помнех точно, но беше не много преди смъртта на татко. Измърморих нещо и се опитах да отложа, но баба настоя:
— Не мога да повярвам, че Андрю я е оставил така, със случайни растения, просто забодени в почвата. Иди и разкопай цялото това място. В градинската барака има луковици от далия, готови за засаждане. Всичко трябва да се пресади. Върви веднага, ще бъде хубава изненада за майка ти. Можеш да го направиш в почивките между ученето.
Вече беше април, почти Великден, но навън още цареше пронизващ студ, макар че през онази седмица нямаше скреж. Опаковах се в жилетка и вълнена шапка, нахлузих гумените ботуши на татко и взех лопатата и греблото от бараката. Когато започнах да копая в края на издигнатата леха, открих гранитен перваз на около шест инча под повърхността. Спомних си старите черно-бели снимки на декоративно езеро на това място с каменно басейнче за птици в центъра и ми хрумна, че може би ще развеселя мама, ако възстановя предишния вид на езерцето.
Посъветвах се с баба и тя изцяло ме окуражи. Нямах представа какво да правя, затова преди да продължа да копая, отидох в библиотеката и взех „Пълен наръчник за градински езерца“. С баба внимателно проучихме правилния подход и после трябваше да отида отново до града, за да купя гумена настилка, с която да изолирам езерцето.
В неделя, след като цяла сутрин се преструвах, че уча, започнах отново да копая усърдно. Вълнувах се при мисълта колко доволна ще бъде мама. За възстановяването на езерцето щяха да са нужни няколко седмици, но тя може би щеше да прояви интерес към проекта. Щеше да се гордее с усилията ми и да разбере, че няма нужда татко да прави всичко в къщата. Майка ми винаги е искала „Авалон“ да остане идеално съхранена — същата къща, каквато е била в детството ѝ. През годините бяха добавени някои модерни удобства — като миялна машина и пералня, но мама изобщо не се занимаваше с тях, докато не се наложи да освободим чистачите, след като проклетият Пади Кери ни причини най-лошото. Мислех, че възстановеното езерце ще ѝ достави удоволствие. Каменната баня за птици беше оставена, увита в зебло, в ъгъла на бараката, дълго преди да се родя. Не исках да бъда твърде амбициозен, но си помислих, че по-късно, през лятото, с няколко съвета от специалист, бих могъл да инсталирам отново и нея.