Част втора
1985
9.
Карън
В началото беше чудесно да съм омъжена за Деси. Оженихме се през лятото, след като Ани изчезна. Беше тиха, скромна сватба, отчасти заради парите, отчасти защото не изглеждаше редно да празнуваме без Ани. През първите няколко години Деси беше много любвеобилен и грижовен, но аз не исках да имам деца, а той ужасно бързаше. Винаги беше казвал, че разликата във възрастта не бива да ни разделя, но се боях, че сега това ще се случи. Аз бях на двайсет и четири. Мислех, че имам много време, затова винаги внимавах. Той каза, че иска да има син, преди да остарее толкова, че да не може да рита на игрището с него.
— А ако е дъщеря? — попитах го.
— Тогава ще продължим, докато не си родим по едно от двата пола.
Той се засмя, но не се шегуваше и аз знаех, че рано или късно ще трябва да седнем и добре да си поговорим.
Още не му бях казала за госпожица Ла Туш и предложението ѝ. Тя идваше често в ателието за химическо чистене, а понякога, когато другите бяха на обяд, аз бях на касата. Предполагах, че беше около 45-годишна, винаги много добре поддържана — с безупречна прическа и маникюр. Беше висока и слаба, вървеше по особен начин — с бедрата напред и вирната глава. Винаги беше чиста и спретната. Много държеше на дрехите си и сигурно беше богата, защото даваше почти всичко на химическо чистене, а това бяха кожи, кадифе, коприна, сатен и тъкани с ярките цветове на скъпоценни камъни и етикети на чужд език. Разпознах имената на неколцина дизайнери. Не може да работиш в ателие за химическо чистене и да не започнеш да се интересуваш поне донякъде от дрехи. От време на време аз и другите момичета пробвахме дрехи, докато г-н Марлоу го нямаше, макар че аз вече бях заместник-управител. Ако ни хванеха, щеше да стане страшно, но ние внимавахме. Другите момичета коментираха как всичко ми стои много добре, а аз трябва да призная, че харесвах луксозните рокли на госпожица Ла Туш.
Един ден тя беше дошла да вземе коприненото сако на Ив Сен Лоран, което беше дала за „Почистване със специално внимание“, и когато ѝ го подадох в найлоновия плик, не се сдържах да ѝ кажа:
— Това е най-красивото нещо, което някога е минавало оттук.
Тя ме погледна над очилата си и ме огледа от глава до пети, преди да отговори.
— Колко сте висока?
— Какво? Мисля, че 1,70.
Тя надзърна през тезгяха към ниските ми обувки.
— Жалко.
— Моля?
— Били ли сте някога модел?
Засмях се и посочих косата си.
— С това? Няма начин.
Тя посегна и хвана нежно брадичката ми, обръщайки лицето ми към светлината. Акцентът ѝ беше почти английски.
— Косата е най-ценното ти качество, скъпа. Не я подценявай. Имаш и добра костна структура. Твърде ниска си за подиума, но определено ставаш за фотореклами. Можеш да бъдеш една от малкото ирландки, които стават световноизвестни. Италианците обичат червенокосите — тя извади визитка от портмонето си. — Обади ми се, ако се интересуваш.
После се плъзна навън тъй грациозно, както беше влязла.
Дотогава бях виждала визитни картички само един-два пъти, но тази беше произведение на изкуството. На фона на много бледорозови рози с къдрав шрифт и златни букви беше изписано името ѝ:
Ивон Ла Туш
Агенция „Грейс“
Ирландия
Телефон 01-693437
Няколко седмици държах визитката в чантата си. Не съм сигурна защо не казах на Деси, но мисля, че се боях да не ме обвини, че си виря носа. Той често казваше за актрисите и моделите в списанията, които четях: „Погледни я само, полугола е. Баща ѝ сигурно се гордее.“
Болеше ме, когато той говореше така, защото ми напомняше за Ани, за татко, а момичетата в списанията дори не правеха нещо подобно на това, което полицията беше казала, че е правела Ани.
Вече не говорехме за нея. Никой от полицията не се беше свързвал със семейството ми след срещата ми с О’Туп преди близо пет години. Бях писала до началниците му с оплакване от поведението му, но изобщо не получих отговор.
Деси често критикуваше начина, по който се обличах, но когато ми купуваше дрехи, които бяха малко по-затворени, отколкото бих искала, знаех, че е защото иска да ме предпази. Бях станала известна след шумотевицата около изчезването на сестра ми. Бях чувала един от снабдителите да казва за мен „твоята жена, червенокосата, дето е сестра на проститутката“. Разстроих се, а Деси се ядоса заради мен. Трябваше да го удържа да не набие човека. Не го обвинявах. Той казваше, че това говори лошо и за него.