Мама и татко се бяха разделили. Тя го обвиняваше, че е прогонил Ани, а той се самообвиняваше и пиеше много. Накрая мама се върна в къщата на сестра си в Мейо — в другия край на страната. Помоли ме да ѝ простя, че си тръгва, но аз знаех, че за нея там ще е по-добре. Татко остана в къщата на Пиърс стрийт, но имаше проблеми в службата. Уволняваха хора и той мислеше, че скоро ще дойде и неговият ред.
Никога не го казахме, но по Коледа и особено на рождените ни дни преглеждахме всяка картичка, търсейки няколко реда от Ани. Дори само подписът ѝ щеше да е достатъчен. Така и не получихме нищо, но никой от нас не искаше да признае истината. „Може би догодина“, казваше мама, макар надеждата да беше угаснала в очите ѝ. И все пак аз все виждах Ани или ми се струваше, че я виждам — в кръчмата, на някой уличен ъгъл, в супермаркета и тичах след нея, готова да ѝ се развикам, че ни е изоставила, а после виждах идеалните устни, които я превръщаха в някой друг.
Беше долно от страна на Деси да говори такива неща за момичетата в списанията. Мислех, че е лесно да печелиш пари, като те снимат, пък и ако не искаш да си по бикини на снимката, не могат да те принудят.
Обадих се на госпожица Ла Туш два месеца след като ми даде визитката си.
— Наричай ме Ивон — каза тя.
Срещнахме се в голям офис на тавана на сграда на Друри стрийт. Нарочно бях облякла разкроената зелена рокля, която си бях купила за Коледа от „Мирър Мирър“. Косата ми беше измита, изсушена със сешоар и вързана на конска опашка. Бях с високи обувки от изкуствена кожа, която приличаше на истинска.
Дотогава не бях влизала в подобна стая. Беше дълга и голяма, но изненадващо топла. Госпожица Ла Туш беше сама. Навсякъде имаше стоящи огледала и стойки за дрехи, а по пода се виждаха купища обувки. Претъпкана картотека заемаше цялата стена зад бюрото ѝ. Друга дълга стена беше покрита със снимки на красиви момичета със златисти коси и дълги крайници. Веднага се почувствах като измамница. Ивон се зарадва да ме види. Но бях шокирана, когато ме помоли да се съблека по бельо.
— Аз… Не мислех, че…
— Не се тревожи, скъпа, не ставаш за модел на бельо — бюстът ти е твърде малък, но трябва да ти взема мерките.
Тя се разсмя, но не подигравателно. Бързо и умело измери ханша, талията и бюста ми. После ме накара да стъпя на кантара.
— Лесно ли наддаваш и сваляш тегло?
— Аз… Не знам. Никога не стъпвам на кантар.
— Ти си от късметлийките. Все пак може да свалиш към килограм и половина и да се опиташ да задържиш това тегло.
Не бях сигурна дали това означаваше строга диета.
— Нищо драстично — каза тя, разтълкувала изражението ми. — Не яж хляб и картофи и за нула време ще успееш.
Тя сложи много ярка лампа срещу бял чаршаф в дъното на таванското помещение и снима с полароид лицето ми от всеки ъгъл. Взе дрехи от една стойка и обувки от един рафт и ме прати в малка стаичка, за да ги облека. Накара ме да среша косата си, за да се изправи, да я свия на кок върху главата си и да я вържа на опашки от двете страни на лицето си. През цялото време чувах щракането и бръмченето на фотоапарата, докато той изплюваше една след друга мои снимки във всякакви пози — с ръка на бедрото, с ръце зад главата, със затворени очи, полегнала на канапе, подскачаща. След това ме покани да седна на стола срещу нея.
— Мисля, че си струва да инвестирам в теб. Искаш ли да те представлявам?
Не разбирах за какво говори. Ивон търпеливо ми обясни.
— Скъпа, ти си много красиво момиче с естествена усмивка. Приличаш на младата Шърли Маклейн. Имаш съвършен тен и костна структура. Не разбирам защо чака толкова, преди да ми се обадиш. Всяко друго момиче на твоята възраст щеше да хукне след мен още от ателието.
Не знаех какво да кажа.
Тя въздъхна.
— Защо червенокосите имат толкова ниско самочувствие? Помни, че това, което е било морковено в детството ти, сега се нарича тицианово червено. Знаеш ли колко хора плащат, за да им боядисат косата в този цвят?
Поклатих глава и срамежливо прокарах ръка през косата си.
— Моите клиенти ще плащат, за да бъдеш модел на дрехи, козметика за коса и кожа, а може би и на хранителни продукти или перални машини, кой знае? Но аз мисля да те вкарам в списания от висока класа. Ще вземам двайсет процента от печалбите ти, но аз ще ти намирам работа. Междувременно, на собствени разноски, ще те изпратя на курсове по поведение, етикет, грим и мода. Трябва да знаеш как да се движиш и обличаш като модел. И повече не носи полиестер, чуваш ли?