Бях смразена. Най-хубавата ми рокля не беше достатъчно хубава.
— От сега нататък само памук и вълна, докато не можеш да си позволиш нещо по-добро. Няма да е задълго — тя ми се усмихна. — Кога можеш да започнеш?
Бях слисана и поласкана, разбира се, но цялата тази информация беше твърде много, за да я възприема.
— Аз… Първо трябва да говоря със съпруга си.
— Съпруг? Мили Боже, на колко години си?
— На двайсет и четири.
— Сериозно? Боже мой! Добре, вече не си. Ако някой те пита, си на деветнайсет. И не си омъжена. Приемливо е да имаш приятел, но съпруг на тази възраст? Трябваше да изчакаш, докато станеш на трийсет. Фенлън фамилията на съпруга ти ли е? Как е моминското ти име?
— Дойл.
— Още по-зле. Ще го оставим Карън Фенлън. В него има известен чар — изведнъж сякаш я осени някаква мисъл. — Боже, кажи ми, че нямаш деца.
— Не.
Поне в това отношение можех да бъда твърда.
— Добре. Акцентът ти…
— Да?
— По-добре не говори, ако не те заговорят. Повечето ми момичета са от… образовани семейства.
Отпуснах се назад на стола.
— Клиентите ми ще ти плащат за това как изглеждаш, а не за това как говориш, но не ни трябва да ги отблъскваме ненужно — тя замълча. — Аз съм от Либъртис6. Ла Туш не е истинското ми име.
Това ме шокира. Хората от Либъртис говореха по-скоро като мен, отколкото като нея.
— Уроци по дикция, скъпа. Никой в модния бизнес не би ме приел сериозно, ако говорех като… теб.
— Не мога… да променя начина, по който говоря.
Тя се засмя.
— С твоята външност вероятно няма да има нужда. Сега да поговорим за стила ти на живот. Алкохол? Наркотици? Диви купони?
— Моля?
— Ако имаш успеха, на който се надявам, журналистите ще искат да научат повече за теб, за миналото ти. Има ли за какво да се тревожим?
— Не, нищо. Аз съм съвсем обикновена.
Не беше лъжа.
Цял следобед обсъждахме бъдещето ми. Тя ме увери, че едва ли ще ме карат да се снимам по бельо, освен ако не добия международна известност, но и тогава изборът ще е мой. Усмихнах се при тази мисъл. Международна известност.
Но имаше и пречки. Макар че Ивон щеше да плати за курсовете ми, аз също трябваше да похарча известна сума. Трябваше ми фотоалбум, направен от професионален фотограф. Нуждаех се от различни гримове, аксесоари за коса, шапки, шалове, чорапи във всички цветове, обувки с всякаква височина. Тя ме посъветва да си купя повечето от магазините за дрехи на втора ръка, но услугите на фотографа щяха да струват седмичната ми надница. С Деси спестявахме за собствена къща. Аз бях достатъчно щастлива и в апартамента над погребалната агенция на Томас стрийт, но Деси казваше, че ни трябва градина за децата.
Когато се прибрах, се приготвих да кажа на Деси. Той беше останал с впечатлението, че отивам при татко и аз не го поправих. С Деси споделяхме всичко и обикновено не вземах сама решения. Но напразно се бях тревожила, защото когато му разказах всичко и че може да печеля до петдесет паунда на ден, той се зарадва.
— За да носиш дрехи? В този град явно има идиоти.
Той ме обгърна с ръце и ми каза, че се гордее и че е късметлия, задето се е оженил за такава красавица.
— И не е нужно да си по бельо, нали?
След два месеца бяха ме снимали за албум, бях изкарала курса по гримиране и какво ли не. Отказах се да дъвча дъвка и от работата си в ателието за химическо чистене. Бях започнала да пуша от време на време и бях свалила два килограма. Първата ми работа като модел се задаваше. Татко беше съгласен, но мама не беше доволна.
— Не забравяй произхода си. Това накара Ани да кривне от пътя. Винаги е била любопитна. Искала е повече, отколкото сме можели да предположим.
Когато се обади от Мейо, гласът ѝ по телефона преливаше от съжаление.
— Може би сега го има, майко — казах аз, запазвайки за Ани сегашното време.
Отидох да видя татко, който седеше на обичайния си стол в бара на Сканлън. Когато мама живееше с него, той ходеше там веднъж-дваж седмично за едно бързо питие, преди да се прибере за вечеря, но сега, когато нямаше компания, беше по-вероятно да го открия там, отколкото у дома. Той се зарадва.
— Мислиш, че ще те има в списанията? Гордея се с теб, момиченце.
Тръгнах за фотосесията. Беше за нова рекламна брошура на много скъп хотел в града — от онези места, на които не бих посмяла да припаря. Трябваше да се обличам в различни тоалети, за да ме снимат с другите момичета на плюшените канапета в чайната, после на столче на бара, с извърната глава, смееща се срещу мъжа-фотомодел, сякаш той казва нещо забавно, а накрая в леглото на една от луксозните стаи — с глава на възглавницата, коса сресана назад и меки одеяла, които докосваха раменете ми. Другите модели бяха много забавни, макар че всички бяха малко надменни. Фотографът беше доста нацупен тип, а имаше и много прекъсвания, тъй че имах време да поговоря с другите момичета. Всички пушеха. Момичетата казаха, че пушенето намалява апетита и така оставаш слаба. Мъжът-фотомодел бил гей, което било жалко, защото блондинката — Джули, много го харесвала, но се оказало, че фотографът му е гадже.