— Помниш ли още нещо? Къде живее или работи заподозреният?
— Съжалявам, Карън. Джеймс ми каза само толкова, и то защото беше много разочарован от О’Тул. Никога не би допуснал съзнателно недискретност. Но, Карън… — тя взе ръката ми и я стисна. — Той беше убеден, че Ани е мъртва.
Бях отказвала да го приема дълго време, но знаех, че тя е права.
— Съжалявам.
— Аз съжалявам за Джеймс.
Тя изпусна дълга струя дим.
— Не бива да позволяваме на тези трагедии да ни пречат да живеем. Никога няма да забравим любимите си хора, но те биха искали да бъдем щастливи, скъпа. Кариерата ти сега започва. Нека това си остане между нас. Кажи на Деси да се държи като мъж. Трябва да продължиш напред. С него или без него.
Бях шокирана от думите ѝ. Деси не беше виновен за нищо. Онзи мъж — заподозреният, който Джеймс беше открил, беше предизвикал цялата тази мъка и страх. Щях да го открия с или без полицията.
10.
Лидия
Когато след смъртта на Андрю ме вкараха насила в психиатрия, не ми беше за първи път. Бяха ме отвели от дома ми против волята ми. Точно след като навърших девет години, прекарах близо година в дома на една леля, защото татко не искаше да ме вижда в „Авалон“ след злополуката.
Случи се само две години след като мама беше предизвикала скандал, когато избяга с водопроводчика. Искаше да вземе и нас, но татко ѝ забрани. Каза, че не е трябвало да се жени за жена с по-ниско положение и че никога нямало да преодолее унижението, на което го е подложила Мишел — майка ми.
Накрая всички свикнахме с отсъствието ѝ. Първата година всяка нощ плачех, докато заспя, пожелавах си и се надявах тя да се върне. Даяна ме наричаше „бебе“ и казваше, че мама не ни е обичала, но не беше вярно. Навремето мама ме обичаше. Помня усещането.
Мама беше много красива. Помня я много добре, макар че всичките ѝ снимки бяха унищожени. И сега, когато се погледна в огледалото, виждам следи от нея, макар да съм много по-стара, отколкото беше тя последния път, когато я видях. Почина през 60-те години — сама и явно в чужбина. На сватбата си получих картичка от нея, но не успях да я запазя. Татко я хвърли в камината. Близначката ми Даяна изглеждаше съвсем различно от мама и от мен. Аз бях руса, а тя — тъмнокоса; моите очи бяха сини, а нейните — кафяви. Аз имах високо чело, а тя нямаше брадичка. Не беше хубава, но макар да не бе наследила външността на мама, притежаваше класата на татко. Беше по-изискана от мен. Помня как татко казваше, че е невъзможно да ме научат на маниери.
След като мама си тръгна, аз се вкопчих в Даяна и я обожавах с цялото си сърце. Ние си принадлежахме. Но тя не ценеше като мен това, че бяхме близначки. Честно казано, дразнещо беше желанието ѝ да прави сама разни неща, да се облича различно от мен. Тя ме обичаше, разбира се — не може да не обичаш сестра си, особено ако сте близначки, но когато пораснахме, имаше моменти, когато започвах да си мисля, че не ме харесва. Понякога тя ме поглеждаше с отвращение, ако забравях да дъвча със затворена уста или случайно оближех ножа. Тя казваше, че любимите ми книги са боклуци и че предпочита класиците. Ако направех нещо, за да я подразня, Даяна не ми говореше дни наред. Казваше, че с нетърпение чака да пораснем, за да има собствен дом. Неприятно ми беше да си представям къщата без нея и плачех при тази мисъл. Но винаги ѝ прощавах бързо. Чудя се дали, ако беше жива, сега щяхме да бъдем приятелки.
Известно време след като мама ни напусна, татко се затвори и прекарваше дълги периоди заключен в библиотеката, където пиеше бренди. После се появяваше пиян. Обикновено не ми обръщаше внимание, защото му напомнях за жена му. Но слагаше Даяна на коляното си, разказваше ѝ приказки, даваше ѝ бонбони, гъделичкаше я — отдаваше ѝ цялото си внимание, което преди поделяше поравно между трите ни. Аз бях оставена на грижите на нашата бавачка и икономка Хана, която миришеше на нафталин и енфие. Постепенно той пак ме заобича, макар да усещах подозрението му, че по някакъв начин ще го предам и предполагам, че го направих, макар да прекарах остатъка от живота си в опити да се реванширам.
Беше 1941-ва година и ние с Даяна щяхме да празнуваме деветия си рожден ден — първото празненство след бягството на мама. Вълнувахме се ужасно. През изминалите години не бяхме ходили на рождени дни — вероятно татко е бил забранил. Поканихме всички петнадесет момичета от класа, татко ни поръча нови рокли и панделки за косите. Беше задействал връзки, за да намери допълнителни купони. Май беше необичайно горещ и в градината бяха поставени маси с изискани сандвичи, желета и дребни сладки, покрити с тюл заради пчелите. В края имаше шишета с джинджифилова бира в кофи с лед. Между ябълковите дървета беше опъната лента със знаменца. Татко беше, решил, че траурният период за майка ми е свършил и това беше първият явен знак, че възнамерява да се върне в света. Беше поканил сестра си — леля Хилари, и една приятелска семейна двойка, които се смееха на всичко, което кажеше той, и носеха еднакви фланелки без ръкави. Дамата ни даде по един шилинг и цял час натякваше колко е щедра. Когато наближи времето гостите да дойдат, ние с Даяна бяхме коленичили на канапето във всекидневната с притиснати в прозореца лица, за да видим кой ще пристигне пръв. Ейми Малоун дойде първа и ние я зашеметихме с ентусиазма си — заведохме я в градината, показахме ѝ езерцето, обедния бюфет, знаменцата и големия кон-люлка, който татко ни беше подарил сутринта. Редувахме се да го яздим известно време, докато изведнъж ми просветна, че никой друг не беше почукал на вратата ни. Къде бяха всички? Татко и двамата му приятели разговаряха в далечния край на градината, докато ние от време на време изтичвахме до къщата, за да се убедим, че Хана слуша за почуквания, а после отново излизахме навън.