След половин час никой друг не беше дошъл и приятелката ни Ейми доби смутен вид и явно започна да се чувства неловко. Седяхме на ръба на езерцето, потопили босите си крака във водата.
— Къде са? Защо не дойдоха? Не искаха ли? — попита Даяна.
Ейми поклати глава и прехапа устни. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче. Беше ясно, че знае нещо. Даяна сграбчи ръката ѝ и я изви зад гърба ѝ.
— Какво става? Защо ги няма? Заради мама ли? — прошепна тя злобно в лицето на Ейми.
Не разбирах какво иска да каже Даяна.
— Защото… майка ви е… разпусната жена — отвърна Ейми.
— Ние не сме виновни за това — каза Даяна.
— Какво искаш да кажеш?
Отдавна бяхме престанали да споменаваме мама.
Ейми каза, че другите родители решили, че може да влияем зле на децата им, но баща ѝ — доктор Малоун, казал, че ще бъде жестоко да ни наказват за нещо, което майка ни е извършила.
Тогава разбрах, че не татко ни е забранявал да ходим на рождените дни на другите деца, а не сме били канени. Спомних си, че съученичките ни често се държаха дистанцирано, макар че ние с Даяна винаги бяхме заедно и не го бях забелязвала толкова, колкото щях, ако не бяхме близначки. Бях шокирана. Даяна ме погледна така, сякаш бях тъпа.
— Престани да плачеш, глупачке. Сигурно и ти ще постъпиш така, когато пораснем. Всички казват, че си точно като нея. Ти не си като татко и мен. Ти си от простолюдието. Те се боят от теб, не от мен.
— Не съм от простолюдието.
— Напротив. Татко не може да те гледа. Ти си същата като нея.
Изглеждаше най-естественото нещо на света да бутна Даяна в езерцето. Не избухнах. Бях напълно спокойна. Просто не исках тя да говори така. Беше толкова несправедлива. Чух изпукване, когато тя си удари главата под водата, а когато се помъчи да излезе на повърхността, аз седнах на гърдите ѝ, за да ѝ попреча. В онзи момент исках Даяна да се удави. Исках да се удави, защото ако беше мъртва, никога вече нямаше да каже тези неща. Нервният смях на Ейми премина в плач.
— Моля те, пусни я да излезе, Лидия, моля те. Ще се удави!
Изобщо не ме интересуваше. Ейми изпадна в истерия и изтича да доведе баща ми, който беше влязъл с гостите си в оранжерията, несъмнено за да им покаже експеримента си в отглеждането на пъпеши. Чувствах се удовлетворена, докато Даяна се мяташе във водата под мен, но скоро спря да се бори и застина. Беше си научила урока.
— Така е по-добре — казах аз, излязох от езерцето и я дръпнах за ръката, но когато я пуснах, тя отново падна във водата и аз се обърках. В онзи момент бях пожелала силно Даяна да умре, но не беше сериозно. Тя щеше да ми се ядоса и щях да загазя, задето съм ѝ провалила празненството. Татко щеше да се ядоса заради съсипаните ни рокли, покрити с жабешки хайвер и мъх.
Дръпнах я отново, този път за раменете, но тя не вдигаше глава и тогава видях, че от тила ѝ се стича кръв. Татко, приятелите му и Ейми тичаха през моравата и всички ми крещяха. Леля Хилари влезе вътре, за да каже на Хана да повика линейка, татко извади Даяна и я сложи на тревата, но тя все още не помръдваше. Той отвори устата ѝ, но тя беше пълна с водорасли и той ги извади като дълга мръсна ивица, покрита със слюнка. Обърна я с главата надолу, като я държеше за краката с една ръка. Роклята ѝ се смъкна и всички можеха да ѝ видят гащичките. Бях шокирана. Татко я потупа по гърба със свободната си ръка. И той, и Ейми, и приятелите на татко, семейство Пърси, плачеха.