— Трябва отново да имаме самостоятелна спалня.
Татко се съгласи с Андрю и въпросът приключи.
През лятото извеждах Лорънс с количката навън. Това го успокояваше, докато му раснеха зъби, и той спираше да плаче. Аз лежах върху одеяло на моравата до количката, слушах как тихичко си гука и усещах, че не заслужавам такова щастие.
Когато Лорънс беше почти на годинка, татко почина — в същия ден като Джон Кенеди. Боледуваше от рак вече от много месеци, и все пак смъртта му ме шокира толкова, колкото и тази на американския президент. Разбира се, Андрю ми съчувстваше, но аз бях изгубила мама, Даяна и татко и сега се вкопчих в Лорънс — единствения ми кръвен роднина.
Исках да го обучаваме у дома, но Андрю отново се наложи, твърдейки, че синът ни трябва да общува с други деца.
Задържах го у дома колкото беше възможно и когато тръгна на училище, беше едно от най-големите момчета в класа. Първата седмица всеки ден стоях пред училището и се опитвах да го зърна през прозореца на класната стая. Другите майки се опитваха да ме въвлекат в разговор, докато звънецът удареше, но аз не исках да разговарям с никого, освен с моето херувимче. Със замах го грабвах на ръце и го носех по целия път до дома.
Постепенно Лорънс започна да говори за другите деца и за учителите си и аз изпитах първите си пристъпи на ревност. Докато се превръщаше в независимо малко момче, някак свикнах с това, но дълбоката връзка, която бяхме споделяли, избледняваше. Скоро след седмия си рожден ден Лорънс отказа да сяда в скута ми, окуражен от Андрю.
— Прекалено си привързана към момчето. Остави го на мира.
Опитвахме се да зачена още едно дете. Казах на Андрю, че искам да имам пет деца. Той не беше съгласен, но прецени, че едно-две братчета или сестричета ще имат добър ефект върху Лорънс. Опитвахме се, но се проваляхме отново и отново. Лорънс щеше да си остане единственото ми дете.
Четиридесет години след смъртта на Даяна повторих на сина си думите на татко:
— Аз и ти трябва да започнем отначало. Сега сме само двамата.
Горкото момче беше преживяло много и беше проявило грижовност и дискретност. И всичко това — заради мен.
Месеците след смъртта на Андрю и връщането ми от психиатрията бяха странни. Оставих Лорънс да се грижи за всичко. Трябваше да мине известно време, докато осъзная, че нямаме пари. Лорънс отиде да говори с управителя на банката и адвокатите. Аз не бях в състояние. Новините бяха мрачни. В някакъв момент Андрю беше ипотекирал „Авалон“, за да инвестира заедно с Пади Кери. Макар за щастие смъртта му да означаваше, че ипотеката е вдигната, беше ни останало много малко. Кери беше казал на Андрю, че инвестира парите си в държавни ценни книжа, но се оказа, че ги е източвал за своите любими проекти, надявайки се напразно да спечели, за да покрие загубите си. Тъй като Андрю беше работил като съдия само три години, държавната му пенсия беше малка, а частта, която ми се полагаше като на вдовица — още по-малка. Парите, които двайсет години беше внасял по личен пенсионен план и застраховка, бяха пропилени от Пади Кери. Влизането в сила на завещанието на Андрю се бавеше, защото когато умря, той водеше съдебно дело срещу Кери. Адвокатът беше казал на Лорънс, че това е безсмислено начинание. Бил се опитал да убеди и Андрю да не се занимава. Кери беше залагал с откраднатите пари и сега се говореше, че живеел в бедност някъде на западното крайбрежие на Америка.
Навремето наистина не бях в състояние да обработя цялата тази информация. Вземах много големи дози лекарство. Казах на Лорънс, че трябва да помоли свекърва ми Елинор за пари. Тя трябваше да ни издържа. Но когато се обърнал към нея, тя едва не изпаднала в шок, защото се оказало, че Андрю е издържал и нея през последните години. Убедил я да продаде тухлената си викторианска къща на три етажа с четири спални на Мериън Роуд и да си купи къщичка в Килани. Андрю я уверил, че правел добри инвестиции от нейно име. Нямала представа, че той е загубил всичко. На времето той ми беше казал, че майка му е твърде възрастна, за да поддържа голяма къща и аз тайно си бях помислила, че паричните ни проблеми ще приключат, когато Елинор умре, защото сигурно има купища пари. В началото на финансовите ни злополуки бях подтиквала Андрю да вземе пари назаем от Елинор. Мислех, че е твърде горд, но всъщност е знаел, че тя не притежава нищо, освен къщичката си, защото беше пропилял всичко. Сега Елинор имаше само пенсията си. Фин и Роузи ни пратиха няколко чека, но ни напомниха (сякаш беше нужно), че трябва да хранят осем деца и ние трябва да намерим начин да се издържаме. Видяха се с Елинор и предложиха тя да продаде къщичката си и да се пренесе при нас. Имахме шест спални и не можех да твърдя, че няма място, но дадох да се разбере, че не подкрепям идеята. Фин посъветва Лорънс да продадем веднага „Авалон“, за да си освободим капитал, но това беше невъзможно: първо, защото това беше единственият дом, който познавах и второ, защото не можехме да рискуваме някой от новите собственици да открие какво е заровено зад кухненския прозорец.