Лорънс започна да излиза със своя колежка — кротка, нервна и незабележима женица на име Бриджет. Личеше си, че тя го харесва повече, отколкото той нея, че връзката е доста едностранчива. Бриджет определено му телефонираше по-често, отколкото той на нея, и когато аз вдигнех телефона, тя шепнеше и казваше „моля“ и „благодаря“ в излишък. Но той започна да спортува и отново отслабна, а аз се зачудих дали наистина го прави, за да впечатли тази мишка. Веднъж ми показа нейна снимка. Не беше нищо особено, тежък бретон скриваше очите ѝ. След това се успокоих. Той нямаше да ме напусне заради нея. Но все пак му помогнах с диетата.
Да осиновя или да родя друго дете вече беше изключено. Знаех, че не е възможно. Бях минала петдесетте. Лорънс вече беше зрял мъж — в това нямаше съмнение, но ми беше достатъчно да знам, че няма да ме изостави. Той беше наясно, че няма да се справя сама. Щеше да остане с мен тук — в „Авалон“.
11.
Лорънс
Не прекарвах в кухнята повече време, отколкото ми бе нужно, което е трудно, като се има предвид колко обичам да ям, но пренаредих шкафовете и преместих много неща в килера заедно с хладилника. Исках да зазидам прозореца, за да не трябва да виждам онази… гробница, но мама не би ми позволила. Компромисът бяха щори, които винаги бяха спуснати. През тях проникваше малко светлина. Не можехме да наемем градинар, не само защото нямахме средства, тъй че аз се грижех за градината и за гроба с голяма неохота.
Ужасно е да живееш с мисълта, че знаеш за извършено убийство — при това с доказателството под носа ти, но вече беше твърде късно да направим каквото и да било. Минаха пет години, откакто открих трупа. Тъй като може да се докаже, че аз съм павирал гроба и съм сложил банята за птички отгоре, съм се провинил в укривателство.
След като открих Ани Дойл, започнах да се плаша от всичко. Щом не можех да вярвам на собствения си баща, на кого можех да се доверя? Не и на Хелън. Тя ме заряза, след като получихме дипломите си. Беше жалка ситуация. Тя беше правила секс със съученика, който най-много ме тормозеше. Тогава вече това не ме вълнуваше много.
Всъщност нищо не ме вълнуваше. Чувствах се унизен, но тя не беше голямата ми любов. Не мислех, че някога ще имам любовен живот.
Не се придържах към диетата и режима на баба. Отново станах дебел, противен и отблъскващ. Понякога виждах отражението си във витрините и се извръщах, отвратен от гледката.
Вече нямах възможност да вляза в университета, но може би това беше благословия. Харесваше ми да работя в отдела за помощи за безработните. „Аполо Хаус“ беше в центъра на града, заобиколена от магазини, офиси и кръчми. Отначало подражавах на другите, докато ми показваха как да помагам на посетителите да попълват формулярите, а после и да ги обработвам. Имаше ужасно много писмена работа. През първите няколко месеца не ми даваха да обработвам документи. Правех много копия, разнасях папки от една стая в друга и купувах чай и кафе. След обработката отделът издаваше чек на името на получаващия помощи, който можеше да се осребри в пощенския офис на отсрещния тротоар. Процесът беше строго контролиран и добре управляван. Всяка секция от около осем души обработваше по петстотин искания. Секцията се състоеше от двама помощници и петима чиновници, един от които беше началник. Нашият началник беше Брайън — вдовец на средна възраст с три големи деца. Не изглеждаше особено умен, но беше много мил с всички ни.
В началото се боях от безработните. Бях чувал какво говореше за тях баща ми, който ги наричаше мързеливци и използвачи. Бях останал с впечатлението, че всички те са престъпници. Макар че някои от клиентите, с които работехме, току-що бяха излезли от затвора, повечето бяха обикновени хора, които бяха изгубили работата си или си търсеха такава. Безработицата беше висока и при нас идваха да се запишат всякакви хора. Домакини от средната класа, зарязани от съпрузите си; младежи, напуснали колежа; пияници и наркомани. Бащата на един бивш съученик и бившият ни месар, който беше фалирал заради новия супермаркет, идваха заедно с хора, които никога не бяха работили. Опашката за държавна помощ приравняваше всички, но след това те не ходеха да пийнат заедно и да обсъдят как е минал денят им. Преживяваха сами безработицата през дългите си празни дни у дома или обикаляйки парковете, отбивайки се на чай в евтини кафенета, за да минава времето. Разбирах тази самата, без да съм я изпитвал.