Обикновено хората бяха мили с мен — вероятно защото са мислели, че аз решавам дали да получат помощ или не. Имахме малко власт и научих, че има начини да откажеш искане или да „изгубиш“ документите, ако решиш.
За няколко месеца научих много повече за света, отколкото за години учене. При това имах истински приятели, каквито никога преди не бях имал. Мама не разбираше това и едва когато се впуснах в света, осъзнах колко необикновена е тя в това отношение. Нямаше приятели.
Работата ми се отразяваше добре. Не беше трудна, а колегите ми бяха много мили. Почти не можех да повярвам на късмета си. Прекарвах всеки ден с един куп хора, които не ме тормозеха или подценяваха, вършех работа, която не ме уморяваше много и в края на всяка седмица получавах пари за нея. Не много, но не плащах наем или ипотека, тъй че имах почти достатъчно, за да платя сметките по поддръжка на къщата, от време на време да ида на кино и да пийна след работа повечето петъци, преди да хвана последния автобус. В отдела, в който работех, имаше всякакви хора на всякаква възраст.
Доминик беше диджей в дискотеката на футболния си клуб, вечно дъвчеше дъвка и не можеше да каже и изречение без думите „разбираш ли?“ в края. Мисля, че не му се искаше да е на трийсет години. Би предпочел да е на моята възраст. Китайката Сали беше малко по-голяма от мен. Всъщност беше наполовина корейка, наполовина ирландка, но беше отрасла в Трали. Всички продължаваха да я наричат Китайката Сали, а на нея ѝ беше писнало да ги поправя. Ивлин беше най-възрастната от всички ни. Черногледа алкохоличка, тя пушеше цигара от цигара, знаеше много мръсни вицове и никога не беше имала читаво гадже. Беше израсла в бедняшки квартал в центъра. Хубавата Джейн ми беше връстница и първата лесбийка, с която се запознах. Изобщо не отговаряше на представите ми за лесбийка. Имаше дълга коса и носеше поли. Арнолд беше 24-годишен баща на трима сина, който не си падаше по деца. „Обичам синовете си, разбираш ли? Но просто не ги понасям.“ Беше вечно нещастен и без пари. Длъжността му беше малко по-висока от моята, но явно не печелеше достатъчно, за да издържа петчленно семейство.
Бяхме странна смесица, но всички се разбирахме. Никой не споменаваше килограмите ми. Приемахме всеки със странностите му и макар да ме наричаха Баровеца заради изискания ми акцент, но го правеха със симпатия. Струва ми се, че никой от нас не беше мечтал да работи в отдела за социални помощи. Всички се бяхме оказали там по различни житейски пътеки и вероятно щяхме да останем там до пенсия.
През юни 1982 година, макар че бях работил само седем месеца, ме повишиха от помощник в чиновник (вече можех да разговарям сам с клиентите). Получих малко увеличение на заплатата. Сали беше бясна.
— Само защото си мъж! — каза тя.
Работеше там почти две години без повишение, но аз не бях виновен, че съм мъж. С мама едва успявахме да оцелеем.
В офиса имаше много хубави и разумни на вид момичета и макар да не бягаха с писъци, когато ги заговарях, не ме и окуражаваха. Не се чувствах романтично привлечен от тях. Още поддържах връзка с Хелън, която беше сменила поредица от гаджета и никога не ѝ липсваше компания. Отношенията ни с нея бяха странни. Макар да беше ужасно неприятна, част от мен искрено харесваше способността ѝ да каже без страх това, което мисли. Ако беше открила, че баща ѝ е убил някого, сигурно щеше да го пребие от бой, преди да повика полицията. Тя извънредно много се интересуваше от сексуалния ми живот.
— Защо не поканиш някое дебело момиче да излезете? — питаше ме. Това беше нейният начин да бъде прагматична. — Сигурно и те се притесняват като теб. Ако не започнеш скоро да ходиш на срещи, ще останеш с лудата си майка до края на живота си.
Не ми харесваше, че Хелън винаги нарича майка ми „нестабилна“ или „луда“. Не беше честно.
— Ще ти кажа кое не е честно — настоя Хелън, — не е честно майка ти да не ти предложи да се изнесеш. Изглежда очаква да се грижиш за нея до края на живота ѝ. Може да продаде това шибано имение, да си купите отделни апартаменти и да живеете самостоятелно. Нелепо е да се държи така — сякаш ти е съпруга, а не майка!