Това беше болното ми място. Дори колегите ми бяха казвали същото. Просто не разбираха. Харесваше ми да живея у дома. „Авалон“ беше огромен. С мама се разбирахме добре и не бях толкова безчувствен, че да я оставя да живее сама. Тя не беше като другите жени. Не би ѝ харесала идеята за апартамент. Нямаше причина да сменям дома си. А и не исках да я оставя сама с трупа под кухненския прозорец. Макар че, колкото и да беше странно, той сякаш пречеше повече на мен, отколкото на нея. Може би в бъдеще, ако се влюбех и изпитах желание да се оженя, щях да го обмисля, но беше почти изключено.
В края на лятото през 1984 година се случиха две неща.
В офиса се появи ново момиче — Бриджет Гоф. Не бях я забелязал, докато Джейн не ме информира, че някой си пада по мен. Явно веднъж съм задържал отворена вратата за Бриджет, а друг път съм станал, за да седне в стаята за почивки. Тя беше на осемнайсет години и работеше като секретарка на един от управителите ни — господин Мънро. Джейн каза, че заобиколно разпитвала за мен — къде живея, обвързан ли съм. Бях зашеметен. Някой да си пада по мен?! Джейн ми я показа. Изглеждаше нормално, имаше кестенява коса до раменете. Може би беше малко закръглена и леко кривогледа, но не беше изрод като мен.
Джейн и Сали бяха решили да се правят на Купидон и включиха всички в детинския си заговор. Беше ужасяващо. Поканиха я с нас в „Мълиганс“ един петък и настояха да седне до мен. След като всички изпихме по едно, Арнолд отиде на бара и се върна с питиета само за мен и за Бриджет, а другите се извиниха, че трябвало да си вървят, защото имали работа. Бях убеден, че просто ще се преместят в съседната кръчма. С Бриджет седяхме мълчаливо. Опитах се да бъда любезен.
— Харесва ли ти работата засега?
— Да — тя ми се усмихна.
Мълчание.
— Добре ли се държи с теб господин Мънро?
— Да!
Мълчание.
— Имаш ли си хоби? — спомних си, че бях написал същия въпрос на момчето от Германия, с което си пишехме, когато бях на десет години.
— Да! Фотография — каза тя, като продължаваше да ми се усмихва глуповато, насочила към мен здравото си око. Кривогледото гледаше опушения от никотин таван.
Тогава като че ли осъзна, че трябва да даде своя принос за разговора. Заговори много бързо, почти без да си поема дъх.
— Обичам да снимам обикновени неща. Листа, дъждовни капки върху стъкло, начинът, по който е разположен столът в стаята или боклукчийски камион в края на улицата. Когато бях на четиринадесет години, спечелих фотоапарат на училищна томбола. Беше доста добър и оттогава снимам.
— Това е хубаво.
— Ти си първият човек от офиса, който ме заговори. Бях там от две седмици, но никой, освен господин Мънро и Джералдин не ми беше казвал и дума, а и те говореха само за работа — знаеш как е. И после на пети юни — помня, защото е рожденият ми ден, с теб едновременно излязохме от мъжката и женската тоалетна, ти се блъсна в мен и каза: „Извинете“. Беше много мило. Стана ми приятно.
Очевидно Бриджет беше човек, който не е получавал много внимание през живота си.
— А после един ден в стаята за почивка ти ми отстъпи мястото до Сали и тя ме заговори. Ако не беше ти, никой нямаше да говори с мен!
Знаех какво е да те пренебрегват, но не и какво е да не те забелязват. Мисля, че са две много различни неща.
— Да. Радвам се, че всичко си идва на мястото. Наблизо ли живееш?
— Не е много далеч. Имам апартамент в Ратмайнс. Гарсониера. Иначе съм от Атлоун.
— Ще ми дадеш ли телефона си? — поне това можех да направя.
Бриджет бръкна в чантата си, извади химикалка и надраска името и номера си на една подложка за бира. Вместо точка върху „i“ беше нарисувала сърчице.
— Много благодаря — каза тя.
Ех, ако нуждаещите се от внимание бяха привлекателни! Театрално прибрах подложката в горния си джоб. Тя се приведе, за да я целуна по бузата, но аз умишлено се направих, че не я разбирам и оправих шала, който се беше смъкнал от рамото ѝ. После се сбогувах и казах, че ще ѝ се обадя. Тя си събра нещата и ме последва до вратата. Погледна ме с очакване и знаех, че трябва да кажа кога ще ѝ се обадя, но се държах като страхливец и само ѝ помахах за сбогом.
Малко по-рано същия ден беше станало нещо забележително. Седях в отдел „Нови молби“ и попълвах формулярите с новите клиенти, когато един мъж седна на стола пред мен. Не вдигнах очи, тъй като отбелязвах нещо върху молбата на предишния посетител, само го помолих да изчака един момент. Той ми подаде молбата си, без да каже нищо. Свърших с предишния формуляр, сложих го в папката и едва тогава погледнах кой седи срещу мен. Беше набит мъж, тогава не го разпознах. Дори когато видях името му в началото на формуляра, не се сетих веднага, но когато го погледнах в очите, осъзнах, че го познавам. Джери Дойл (Джералд, според формуляра и документите) — бащата на Ани. Колко ли пъти бях разглеждал изрезките от пресконференцията им във вестниците? През изминалите години той беше загубил част от косата си, а останалата беше посребряла. Лицето му беше по-червендалесто и подпухнало, отколкото си го спомнях. Изкашлях се и се размърдах на стола. После се извиних и излязох през задната врата за глътка въздух. Повръщаше ми се, но си наложих да се успокоя и да се върна на гишето. Прегледах всичко написано във формуляра. Мислех си, че виждам скръбта му за загубата на Ани. Беше се разделил с жена си Полин.