От другата страна на масата мама ме гледаше въпросително.
— Това петият ти картоф ли е, Лорънс? Хайде, по-бързо, докато баща ти не гледа.
Не бях ги броил.
Мама стана и промърмори нещо за течение. Затвори вратата зад мен, включи радиото и започна да тананика. Не казах нищо, но вече не чувах какво обсъждаха на прага.
Баща ми току-що беше излъгал умишлено полицията. Признавам, че бях шокиран от лъжата му. Бяха го запитали какво е правил почти две седмици по-рано. Помнех много ясно онази петъчна вечер, защото преживях свое собствено приключение. Аз също бях излъгал къде съм бил. Казах на родителите ми, че отивам на кино с приятели от училище, а всъщност изгубих девствеността си с Хелън Д’Арси, която живееше във Фоксрок Парк — само на двайсет минути път.
Нямах намерение да правя секс с Хелън на първата ни истинска среща. Не я намирах за физически привлекателна. Имаше хубава коприненоруса коса, но фигурата ѝ беше едновременно твърде широка и твърде слаба. Неестествено голямото ѝ лице стоеше върху мършав врат. В сравнение с нейната кожа моята беше безупречна, защото беше опъната от пълнотата.
Отидох в дома на Хелън просто защото тя ме покани. Не получавах много подобни покани.
Няколко седмици преди това ме беше настигнала, докато се връщах от училище. Валеше както обикновено. Училището беше ужасно. Учех в Институт за момчета „Сейнт Мартин“ едва от миналия януари заради проклетия Пади Кери. Полагах всички усилия родителите ми да не разберат колко ме тормозеха в новото училище. Особено една група от четири-пет момчета — яки и безмозъчни. След първия месец не ме нападаха често физически, но крадяха учебниците ми или пишеха върху тях гадости, вземаха обяда ми и го заменяха с неща, твърде отвратителни, за да ги спомена.
Училището на Хелън беше едно от малкото частни училища, намиращи се по-близо до града, но тя живееше близо до нашето. Бях подочул разни истории за нея от другите момчета в класа. Чувствах я близка, защото моите мъчители я презираха също колкото мен.
Чух я, преди да я видя.
— Как се казваш? — попита тя.
Обърнах се. Зелената ѝ униформена пола беше ушита от някаква мъхеста материя, почти оплешивяла на места, а от едната ѝ страна подгъвът беше разпорен. Видях, че вътрешната част на якичката ѝ е изтъркана на врата.
— Лорънс. Фицсаймънс.
— А, да, чух за теб. Защо те наричат Хипопотама? Изглеждаш ми нормален.
Веднага ми стана симпатична.
— Аз съм нормален. Те просто не ме харесват.
— На кого му пука какво харесват?! На „Бренънстаун Роуд“ ли живееш? Виждала съм те.
Живеех в „Авалон“ — голяма самостоятелна къща с добре поддържана градина в края на улицата, но не бях сигурен дали трябва да ѝ кажа. Тя като че ли не обръщаше внимание дали отговарям на въпросите ѝ или не. Продължихме да вървим и да говорим. Когато минахме покрай кафенето на Триша, тя предложи да я почерпя кока-кола. Поколебах се.
— Добре, тогава аз ще те почерпя — каза Хелън и отвори стъклената врата. Щеше да бъде грубо да не я последвам. За съжаление побойниците вече бяха там, седнали на бара.
— Грух-грух! — подвикна един от тях към нас.
— Шибани идиоти — каза Хелън. — Не им обръщай внимание.
В „Авалон“ рядко се употребяваха ругатни, но сега, за пет минути, чух „майната му“ и „шибан“. От момиче. И аз понякога ругаех, но никога на висок глас.
Хелън хладнокръвно отиде до бара и се върна с две кока-коли.
Побутнах към нея десет пенита, за да ги платя.
— Не е нужно. Това, че те черпя, не значи, че трябва да ме поканиш на среща.
Да я поканя на среща?
— Искам да платя. Така е честно.
— Добре — каза тя.
Разговорът ни замлъкна, докато смучехме кока-колата през тънки сламки. После тя каза:
— Щеше да си доста хубав, ако не беше дебел.
За мен не беше новина, че съм дебел. Майка ми казваше, че това са детски тлъстинки, които скоро ще се стопят, но аз бях на седемнайсет. Баща ми казваше, че ям твърде много. Кантарът ми показваше 95 килограма. Невинаги съм бил дебел, но през последната година и след смяната на училището не можех да контролирам яденето си. Колкото по-нервен и нещастен бях, толкова по-гладен се чувствах. Обичам храната, особено тази, от която се дебелее. Но за първи път някой, освен родителите ми казваше, че съм дебел, без да ме гледа с отвращение.
— Имаш хубава коса — казах, за да ѝ върна комплимента. Това явно ѝ достави удоволствие.
— И аз обичам храната, сигурно ям повече от теб — каза тя.