Понякога се събуждах и се чудех дали смъртта на Ани не беше ужасен кошмар, но всяка вечер, когато Андрю се прибереше, един поглед върху все по-сивкавото му лице ми казваше, че не е било сън и че никога няма да се събудим. От прозореца на кухнята виждах прясно изкопания гроб. Бях помолила Андрю да посади растения, за да го покрием, и сега, в края на студения ноември, той се набиваше на очи с противоестественото си изобилие на цветове.
Все пак имах надежда.
— Никой не я търси — казах. — Може би никога няма да съобщят, че е изчезнала. Ако Лорънс изчезне, ще се обадим на полицията след няколко часа, нали?
— Ти ще се обадиш — каза Андрю. — Аз бих бил склонен да го оставя малко на спокойствие.
— Но… Това момиче… Явно никой не го е грижа за нея.
— Въпрос на време е да се вдигне тревога. Заблуждаваш се, ако си въобразяваш нещо друго.
Във вторник, 25 ноември, докато вечеряхме, на вратата се позвъни. Андрю отиде да отвори, а аз се заех с рязането на шунката. Чух началото на разговора и разбрах, че е дошъл полицай. Видях, че Лорънс слуша внимателно, затова затворих вратата и пуснах радиото, насилвайки се да остана спокойна.
Когато Андрю се върна на масата, видях, че лицето му беше пепеляво. Не посмях да го питам пред Лорънс какво е станало, вместо това заговорих за бойлера в сушилното помещение, който се нуждаеше от изолация. Той кимна рязко и се скри зад „Ивнинг Хералд“. Лорънс се взираше в ръцете на баща си. Големи ръце, по-загрубели, отколкото може да се очаква от ръцете на съдия. Андрю шумно прегъна вестника, за да приглади страниците и аз се стреснах за миг. После го остави.
— В колко часа се върна вечерта, когато беше на кино с приятелите си? — попита той Лорънс.
— Ами… Някъде преди полунощ. Ти каза, че мога да остана дотогава, нали? — каза Лорънс и забелязах, че бузите му поруменяха.
— Добре, добре, не съм те чул да влизаш. Бяхме дълбоко заспали, нали, Лидия?
Не знаех какво да кажа. Какво му беше казал полицаят? Дали все пак не ни бяха видели на плажа? Явно Андрю използваше Лорънс за алиби. Умен ход, но твърде очевиден.
— Предполагам — казах аз.
— Дълбоко заспали — повтори Андрю.
Лорънс изглеждаше объркан. Намигнах му, за да го уверя, че всичко е наред.
Но той не беше убеден.
— Какво искаше полицаят? — попита той.
— О, полицай ли беше? — попитах с непринуден тон. — Проблем ли има, Андрю? Нещо, свързано с някое дело?
Като съдия в Специалния криминален съд преди две години Андрю беше председател на процес срещу членове на ИРА. Дори беше станал обект на няколко завоалирани смъртни заплахи. Говорихме си да сложим караулка в началото на входната алея, да наемем пазач, но Андрю не искаше да го приеме.
— Отказвам да живея в крепост — каза той и аз се съгласих с него.
Началникът на полицията редовно се отбиваше, за да обсъдим безопасността и защитата му, но обикновено със съпруга ми разговаряха насаме в библиотеката. Андрю рядко ни разказваше за работата си.
Той замълча, преди да отговори.
— Няма нищо общо с делата ми. Изчезнала е млада жена. Полицаят дойде за рутинен разпит. Казах му, че през уикенда преди две седмици не съм излизал от къщата.
Следях изражението на Лорънс и забелязах как по лицето му за миг трепна недоумение.
— Това е ужасно! Къде е видяна за последно? Някъде наблизо ли? Защо дойде да разпитва точно тук? — преструвах се на загрижена, но трябваше да разбера защо са дошли на нашия праг.
Андрю отново взе вестника и закри лицето си, докато отговаряше.
— Смятат, че кола като моята е била забелязана наскоро близо до дома на момичето.
Тази кола! Стар морскосин ягуар — радостта и гордостта на Андрю, който настояваше сам да я поправя. Тя харчеше много гориво и поддръжката ѝ струваше цяло състояние. Откакто Пади Кери ни измами, Андрю се опитваше да я продаде, но не можеше да ѝ намери купувач. Защо не беше проявил достатъчно дискретност да я паркира далече от вратата ѝ?
— Що за абсурд?! И имат наглостта да разпитват теб? Трябва да си поговориш с някого за това. Каква наглост!
— Колата е рядко срещана, Лидия. Те просто си вършат работата.