Тонът му беше рязък.
Лорънс гледаше ту мен, ту баща си. Андрю се извини и излезе от стаята.
— Мамо… Беше ли татко… Не беше ли навън онзи петък? Колата му не беше на алеята, когато се прибрах.
Бях изненадана, че Лорънс помни толкова добре вечер отпреди две седмици, но той беше прав. Не ми се искаше да му противореча. Момчето ми беше много объркано.
— Не, скъпи, беше тук.
Но трябваше да защитя и себе си.
— В петък имах мигрена и си легнах много рано. Баща ти сигурно се е качил горе, преди да се прибереш. Ти сам го чу — бил е вкъщи, колата също.
— Но ти беше ли будна, когато той се…
— Лорънс! — разсмях се аз. — Защо са всички тези въпроси? Искаш ли още едно парче плодова пита?
Знаех как да отклоня вниманието на сина си.
Телефонът в антрето иззвъня. Зарадвах се на възможността да изляза от стаята, а и бързах да говоря с Андрю, за да разбера колко знае полицаят. Обаждаше се момиче, което търсеше Лорънс. Бях изненадана. Никой не беше търсил Лорънс от месеци, още по-малко момичета.
— За теб е — казах му. — Някоя си Хелън.
Той се изчерви до корените на косата си и отиде да се обади.
Открих Андрю да крачи напред-назад из спалнята.
— Ще ни арестуват. Полицаите знаят. Знаят!
— Какво знаят? Какво точно им каза? Кажи ми.
— Семейството ѝ съобщило, че е изчезнала в петък. Полицията разпитала другите наемателки в къщата и една от тях казала, че момичето било посещавано от човек, който карал кола като моята.
— Каква кола? Уточнила ли е? Защо паркира пред вратата ѝ? Глупак!
— Знаят, че е стара кола, тъмна на цвят. Казала, че според нея била ягуар или даймлер. О, Господи!
— А теб описала ли е? Видяла ли те е?
— Не, не би могла. Мисля, че бях много внимателен. Винаги носех онази стара шапка на баща ти и криех с шал брадата си. Никой там не е виждал лицето ми. Не исках да ме разпознаят.
— Къде е тази шапка?
— Какво?
— Къде е шапката сега?
— В антрето. Боже! Може да се върнат със заповед за обиск.
Той се разтрепери.
— Стига! Не рухвай, не мога да го понеса. Колко такива стари коли има в Дъблин? Десет… Може би петнайсет. Полицаят просто те е отметнал в списъка. Никой не е видял лицето ти. Аз съм твоето алиби. Ти си беше у дома с мен.
— Но като че ли Лорънс знае…
— Нищо не знае. Можем да го убедим в това. Не му давай повод да се съмнява. Наплискай си лицето и ела при нас в дневната.
Изтичах в антрето, където открих Лорънс да говори още по телефона, седнал на дървеното столче точно под старата шапка. Мисля, че тя стоеше от трийсет години все на този рафт. Помня как татко я носеше. Не исках да я изхвърля, но сега трябваше да изчезне.
— Какво искаш, мамо?
— Нищо. Всичко е наред.
Щях да взема шапката по-късно.
Лорънс се върна в дневната при нас. Опитах се да водя непринуден разговор, за да не забележи страха на баща си.
— Е, коя е тази Хелън? — попитах, но Андрю ми изшътка и усили телевизора. Предаваха новините. Не беше водещата новина, а може би третата или четвъртата.
— Нараства безпокойството относно местопребиваването на 22-годишна дъблинчанка, изчезнала преди единайсет дни. Ани Дойл не е виждана от вечерта на петък, 14 ноември, в дома си на „Ханбъри Стрийт“ в старата част на Дъблин.
Показаха некачествена снимка на момичето. Тъмнокоса, слаба, силно гримирана и облечена в джинсово яке, тя се усмихваше на някого зад фотографа с чаша бира в ръката. Изглежда не знаеше, че я снимат, защото деформираната ѝ устна разкриваше криви предни зъби. Погледнах към Андрю. Той се беше втренчил в телевизора.
— Това трябва да е жената, за която те разпитваха, татко.
— Шшшт! — каза гневно Андрю.
Говореше старши детектив О’Тул, водещ разследването:
— … Тъмна луксозна кола е била забелязана близо до дома на жената предните седмици. Предполага се, че шофьорът е бил мъж и редовен посетител в дома на госпожица Дойл. Молим всички, които са забелязали нещо подозрително, веднага да уведомят полицията.
После минаха на друга тема, нещо за недостига на гориво. Лорънс гледаше Андрю и несъмнено се чудеше защо е толкова напрегнат. Трябваше да разведря атмосферата.
— Дано хванат виновника. Горкото момиче! — казах аз.
Нито Лорънс, нито Андрю ми отговориха.
— Кой иска чай?
Лорънс поклати глава, но Андрю стискаше подлакътниците на стола си. Трябваше да го изкарам от транса.
— Скъпи? — казах малко остро.
— Какво? Не! — изръмжа той. Беше много блед. Забеляза, че Лорънс го гледа. Потръпна леко и каза: