Когато се прибрахме в „Авалон“ четвърт час след полунощ, видях през прозореца, че нощната лампа на Лорънс свети. Исках да си бъда у дома, когато се прибере, да чуя как е минала вечерта му. Казах на Андрю да ни налее по едно бренди и отидох да видя сина ни. Той се беше проснал напреки на леглото и не помръдна, когато разроших косата му и го целунах по челото.
— Лека нощ, Лорънс — прошепнах, но той спеше дълбоко.
Угасих лампата, затворих вратата на спалнята му и отидох да си взема валиум от шкафчето в банята, преди да сляза долу. Трябваше да бъда спокойна.
Андрю се тресеше от нерви.
— Божичко, Лидия, загазихме сериозно. Може би трябва да се обадим на полицията.
Допълних чашата му и излях остатъка от бутилката в моята. Той беше в шок.
— И да съсипем живота на Лорънс завинаги? Утре е нов ден. Тогава ще решим какво да правим, но при всички случаи трябва да мислим за Лорънс. Той не бива да разбере.
— Лорънс? Какво общо има той? Какво да правим с Ани? Боже, ние я убихме, отнехме ѝ живота. Ще идем в затвора.
Нямаше да вляза в затвора. Кой щеше да се грижи за Лорънс? Погалих ръката на Андрю в опит да го успокоя.
— Утре ще го мислим. Никой не ни видя. Никой не може да ни свърже с момичето. Срамувала се е да каже на някого какво е намислила. Трябва само да решим какво да правим с трупа ѝ.
— Сигурна ли си, че никой не ни е видял?
— На брега нямаше жива душа. Обходих го, за да съм сигурна. Лягай си, любов моя. Утре всичко ще е по-добре.
Той ме погледна така, сякаш бях луда.
Отвърнах на погледа му.
— Не аз я удуших.
По бузите му се стичаха сълзи.
— Но може би, ако не я беше ударила…
— Какво? Щеше да умре по-бавно? Или да остане със завинаги увреден мозък?
— Можеше да кажем, че така сме я намерили!
— Искаш ли да се върнеш и да я оставиш там, да се обадиш на линейка от автомата и да обясниш какво правиш на брега в един часа сутринта?
Той се втренчи в дъното на чашата си.
— Но какво ще правим?
— Лягай си.
Докато се качвахме по стълбите, чух бръмченето на пералнята. Зачудих се защо Лорънс е решил да пере в петък вечер. Беше необичайно за него. Но това ми напомни, че трябва да изпера и нашите дрехи, моите и на Андрю. Съблякохме се и аз подредих прането за сутринта. Измих пясъка от обувките ни и изметох подовете там, откъдето бяхме минали. Изхвърлих пясъка от лопатката в градината отзад върху издигнатата морава под кухненския прозорец. Огледах земята за момент. Открай време исках да посадя цветя там.
Когато се мушнах в леглото, прегърнах треперещото тяло на Андрю, той се обърна към мен и се любихме, вкопчени един в друг, като оцелели след ужасно бедствие.
Само допреди една година Андрю беше много добър съпруг. Двайсет и една години се бяхме радвали на стабилен брак. Татко беше много впечатлен от него. На смъртното си легло каза, че е спокоен, защото ме оставя в добри ръце. Андрю стажуваше при татко в „Хайленд енд Голдблат“. Баща ми го беше взел под крилото си, беше го направил свое протеже. Един ден, когато бях на около двайсет и шест години, татко ми се обади вкъщи, че ще имаме специален гост на вечеря — трябвало да сготвя нещо вкусно и да си направя прическа.
— И без червило — каза той.
Татко беше против грима.
— Не мога да понасям онези нацапотени уличници! — казваше той за американските кинозвезди.
За някои неща имаше крайни възгледи.
— Ти си моята красива дъщеря. Лилиите нямат нужда от позлата.
Стана ми интересно кой е гостът и защо татко иска да се издокарам за него. Трябваше да се досетя, че е намислил да ме сватоса. Не беше нужно да си дава труд. Андрю ме очарова моментално. Надмина себе си, за да ме плени. Каза, че би направил всичко за мен.
— Не мога да престана да те гледам — така казваше.
И наистина очите му ме следяха навсякъде. Винаги ме наричаше своята награда, своето най-скъпо бижу. И аз го обичах. Баща ми винаги знаеше кое е най-добре за мен.
Ухажването ни беше кратко и сладко. Андрю произхождаше от добро семейство. Покойният му баща беше работил като педиатър консултант и макар да намирах майка му за малко враждебно настроена, тя не възрази срещу връзката ни. Все пак, когато Андрю се оженеше за мен, щеше да спечели и „Авалон“ — самостоятелна къща в джорджиански стил с шест спални върху акър земя в Кабинтийли, в южната част на Дъблин. Андрю искаше да си купим собствена къща, когато се оженим, но татко тропна с крак.
— Ти ще се пренесеш тук. Това е домът на Лидия. На харизан кон зъбите не се гледат.
И тъй, Андрю се нанесе при нас, а татко се изнесе от съпружеската спалня и се премести в голямата спалня от другата страна на коридора. Андрю помърмори малко по въпроса.