— Мили Боже, я какъв си огромен! — каза най-големият първия път, когато ме видя.
По-малкият се захили, криейки устата си с ръка. Струваше си, щом получавах минипица или препечен хляб със задължителната чаша чай.
Баба Фиц не харесваше Хелън. Казваше, че е недодялана и обикновена. Приемам, че вероятно беше недодялана, но категорично не беше обикновена. Нямаше много момичета като Хелън. С нея се срещахме няколко пъти в кръчма, но баба подуши, че мириша на алкохол и се опита да ме накаже. Пренебрегна настояването ми, че съм възрастен и вече мога да пия законно, като ми каза първо да спечеля парите, с които да си плащам. Не знаеше нищо за чековете, подписани от мама. Баба настояваше да уча и да оставя Хелън настрана, докато не си взема изпитите. Съгласих се да я виждам само през уикендите, но лъжех и казвах, че отивам в библиотеката, когато ходех при Хелън през седмицата.
При режима на баба изкарах четири месеца на дажби, ограничени джобни и принудителен труд. След първите шест месеца донякъде свикнахме един с друг. Живеехме в атмосфера на взаимна толерантност, но с течение на времето отношенията ни станаха почти сърдечни. Отдавам го на стокхолмския синдром. По новините говореха за гладните стачки на членове на ИРА. Чудех се дали баба не изразява политическо становище с малките ни порции. Нищо не дразнеше баба Фиц повече от това да ме види седнал, особено пред телевизора. Можех да гледам само филми от рода на „Малка къща в прерията“, „Семейство Уолтън“ и „Ангелус“. Всичко друго ми беше забранено. Единственият друг случай, в който ми бе позволено да седя, беше когато учех.
Не знам защо вече не можех да уча, но просто бях изгубил интерес. Сякаш нямаше смисъл. Тревожех се за майка си, а Ани Дойл продължаваше да обсебва сънищата ми. И когато ме пратеха да уча, обикновено пишех безумни фантастични истории, в които спасявах Ани Дойл, отивах на вечеря с Ани Дойл или правех секс с Ани Дойл. Държах под възглавницата си гривната, на която бе гравирано „Марни“. Ако само баба знаеше! Тя ми измисляше работа, за да стоя прав. Караше ме да окопавам замръзналата земя край градинския плет през февруари, да нося боклук от тавана до бараката в края на градината, а после да го връщам обратно. Предложи на една изкуфяла стара съседка да разхождам кучето ѝ.
Баба Фиц не криеше факта, че смята майка ми за слаба и себична. Баба беше изгубила син, своя „плът и кръв“, но „мен няма да видиш да се търкалям по болници, оставяйки едно бедно дете да се оправя само“. Признавам, тя искрено смяташе, че прави възможно най-доброто за мен. Сигурно е разбирала, че не мога да я понасям по вечно лошото ми настроение и намръщено изражение, но не обръщаше внимание на отношението ми и сложи катинар на хладилника. Един-два пъти я чух да подсмърча или да плаче, но когато влизах в стаята, тя бързо попиваше очите си и излайваше някаква заповед. Разбирах, че оплаква сина си.
Посещавах мама всяка седмица и горчиво се оплаквах от баба, но в продължение на цяла вечност майка ми не беше способна да ми отговори смислено. Опитвах се да ѝ припомня по-щастливите времена, показвах ѝ поред всички амулети на гривната, за да се сети значението на всеки, но нямаше видимо подобрение. Тревожех се, че може никога да не се възстанови. Тя седеше до мен, галеше лицето ми и се усмихваше като сляпа. Навярно лекарството действаше така, за да позволи на мозъка ѝ да се излекува.
Постепенно тя започна да общува по малко, говореше за статиите във вестниците и за телевизионните предавания, които гледаше. Беше станала болезнено слаба и се оплакваше, че от новото лекарство не може да спи. Постепенно започна да ме забелязва. Искаше да оздравее. Беше ужасена, че може да остане там завинаги.
Един ден ми каза:
— Поне няма да има повече помятания, след като татко ти го няма.
Очите ѝ плувнаха в сълзи.
— Аз ще се грижа за теб, мамо — обещах.
Очите ѝ светнаха, топлината се появи отново на лицето ѝ и аз започнах да се надявам, че тя скоро ще дойде на себе си.
Един ден се върнах от училище и открих, че баба ми е купила много нови дрехи. Изборът ѝ беше учудващо модерен — хубави джинси, якета, тениски, фланелки, пуловери, анораци. Бях свикнал с панталони с ластик на талията и развлечени пуловери.
— Никога ли не се поглеждаш в огледалото? — попита тя.