Когато се върнах в Дъблин след десет месеца, кипях от вълнение и съвсем бях забравила, че нещата никога нямаше да бъдат същите. Пътувах с двуколка с госпожица Елиът, която ме остави с куфара пред вратата.
— Каква хубава къща! — каза тя. — Нямах представа, че е такава.
Всички казваха така, когато видеха за първи път „Авалон“. Сбогувахме се и аз ѝ обещах да пиша.
— Всичко ще бъде наред, малката. Ти не си лошо момиче.
Сега в спалнята ни имаше само едно легло и в гардеробите бяха само моите дрехи, повечето от които ми бяха умалели. Хана беше заместена от Джоун — доста по-млада, но почти няма. Даяна я нямаше. И докато у леля Хилари бях чувствала липсата ѝ като необяснима тъга, при завръщането ми усещането заприлича на болка от ампутация. Тичах из къщата — нагоре-надолу по стълбите, търсейки признаци на живот. Отидох до дупката в стената зад бюрото под прозореца на спалнята ни и извадих аленото червило, което бях скрила там след заминаването на мама. Даяна ми се беше присмивала, че го пазя, но аз го бях намерила под перваза в стаята на татко и през първата година то още миришеше леко на нейния парфюм. Помирисах го и сега, но уханието беше изчезнало.
Когато слязох долу, спрях при кухненския прозорец и забелязах, че езерцето беше пресушено и зарито с пръст. Тишината се просмукваше в костите ми, затова отидох при пианото и свирих ли, свирих, докато чух стъпките на татко в коридора.
Затичах с все сила към него, сграбчих го през кръста и притиснах главата си към корема му, опитвайки се да стигна до сърцето му. Отначало той държеше ръцете си разтворени и не искаше да ме докосне, но аз не го пуснах и след това усетих топлината на голямата му ръка върху главата си, а другата бавно обгърна рамото ми. Той повдигна лицето ми нагоре и ме погледна в очите.
— С теб трябва да започнем отначало. Сега сме само двамата.
След това беше по-лесно да не говорим за Даяна, макар че тя ни се усмихваше от фотографиите в рамки върху полицата над камината.
Наеха ми нова учителка и татко избра всички предмети, които трябваше да изучавам: латински, музика, изкуство, литература, шев и кройка и така нататък. Работех много усърдно и бях отлична във всичко. Татко каза, че стойката ми се нуждае от внимание и в къщата дойде инструкторка по балет — една дребна французойка. Имахме много място, тъй че на горния етаж инсталираха станка и там, в преименуваната стая за танци, аз правех плиета и подскоци и ходех на пръсти, докато палците ми започнеха да кървят. Обичах мадам Гилем. Тя се държеше с мен като със собствено дете, макар че никога не спомена дали има деца. Взе ме под крилото си и ми обясни всичко, когато тялото ми започна да се променя. Каза ми, че трябва да общувам с момичета на моята възраст, но аз не исках. Мадам Гилем каза на татко, че съм най-добрата ученичка, на която някога е преподавала. Когато бях на шестнайсет години, тя предложи да кандидатствам в балетната школа „Садлърс Уелс“ в Лондон. Мисълта, че може да ме отпратят отново, ме хвърли в ужас. Татко сметна, че идеята е добра, но аз вече бях забелязала как той гледаше понякога мадам Гилем и това не ми харесваше. Един ден, докато ѝ помагаше да си облече палтото, той задържа ръцете си върху раменете ѝ, както правеше с мама. Тя му се усмихна. Дали мадам Гилем не се канеше да ме отстрани от пътя си? Бях се научила, че не мога да вярвам на никого. Престанах да ям, докато идеята за балетното училище не беше отхвърлена и мадам Гилем не беше уволнена. Продължавах да се упражнявам, за да поддържам тонуса и гъвкавостта си. Зад станката горе имаше огледална стена и на мен ми беше приятно да мисля, че момичето в огледалото е Даяна и че този път бяхме танцуващо дуо еднояйчни близначки.
Много години по-късно, когато се запознах с Андрю и той ме попита кое е момичето до мен на старите снимки, татко му обясни, че сестра ми Даяна се удавила трагично, когато сме били малки и рязко смени темата. Когато се сближих повече с Андрю, той ме попита за злополуката и аз го излъгах, че е станала на плажа. Той ме прегърна силно, за да ме утеши за загубата.
Забременях с Лорънс, когато бяха минали повече от три години след сватбата. С Андрю бяхме много щастливи, когато най-после заченах, а татко отвори бутилка отлежало вино, за да отпразнуваме новината, когато му казах.
— Време беше — каза той.
Не бях съвсем сигурна какво да очаквам, защото нямах сестра или майка, които да ме напътстват. Роузи — кралицата на плодовитостта, ме нападна със съвети, брошури, отвари и лосиони, но аз предпочитах сама да научавам всичко. Бременността беше неприятна и изтощителна, а раждането — мъчително, но когато акушерката сложи новороденото на гърдите ми, за първи път след смъртта на Даяна се почувствах цялостна. В това, че Лорънс се роди на Коледа, виждах пръста на съдбата. Той беше моят най-ценен подарък. Обожавах момченцето си. Той беше мой. Андрю ни остави да се оправяме сами поне в началото, но когато Лорънс стана на десет месеца и той настоя да преместим креватчето му в грижливо подредената детска стая в съседство, аз се разплаках.