— Издържате ли някого? — попитах.
Той си пое дълбоко дъх и после каза:
— Не, имам две големи дъщери — Ани и Карън.
Докато разговарях с него, усетих срама му, че е безработен за първи път в живота си. Направих всичко по силите си, за да го успокоя.
— Вината не е ваша — казах с фалшива увереност. — В момента нещата стоят така, но скоро икономиката ще се оправи.
Той ми се усмихна. Взех заповедта му за съкращение, акта за раждане, адреса, номера на данъчната му осигуровка, трудовата му биография. Той се нуждаеше от помощ, за да попълни формуляра. Призна, че не чете и пише много добре и че винаги се е занимавал с физически труд. Джери бил приет за чирак в пекарната „Фенлън“ през 1966 година и оттогава бил работил само там. Преди това бил строител на пътища за „Дъблин Корпорейшън“. Старият господин Фенлън, чиято била пекарната, бил на загуба дълго време и когато здравето му се влошило, не можел повече да работи в нея. Не можел и да я продаде, защото липсвали купувачи. Затова се отказал от лизинга и я затворил. Съпругата на Джери го напуснала и отишла при сестра си, а той останал в семейния дом — държавно жилище на Пиърс стрийт, недалеч от офиса ни. Нямал спестявания. Никога не бил печелил много и харчел всичко за дома или семейството си. Откакто се разделили, винаги изпращал на Полин половината от припечеленото. Някога тя работела в будка за вестници, но се принудила да напусне поради меланхолия.
— Меланхолия ли? — попитах.
— Да, тя лесно се разстройва.
— Съжалявам да го чуя.
Наистина съжалявах и бях наясно коя е причината, довела Полин Дойл до депресия. Исках да му кажа, че разбирам донякъде болката му, но премълчах.
Когато всичко приключи, той се изправи и си стиснахме ръце.
— Благодаря ви — каза ми, — че направихте всичко толкова лесно. От месеци мислех с ужас за този ден.
— Разбирам. Никой не иска да идва тук.
Когато излязох от кръчмата онази вечер, вместо да тръгна към заведението, от което си купувах риба и картофки за вкъщи, се отправих към Пиърс стрийт и половин час стоях пред къщата на Джери. Бях запомнил адреса от формуляра му. Беше построена по програмата на „Корпорация Дъблин“ за благоустройство на бедните квартали. С две спални. Тъй като той живееше сам в семеен дом, технически би трябвало да го преместят, но аз се бях почувствал отговорен към него, тъй че бях отбелязал във формуляра, че жилището е само с една спалня.
Всички прозорци бяха мръсни. В ъглите на входната врата имаше набит боклук. Дори не бях сигурен дали той си е вкъщи, но ми беше гадно да наблюдавам дома му и да си го представям как гледа телевизия вътре, може би за да не мисли за изгубената си дъщеря.
Тръгнах към автобусната спирка, но осъзнах, че не ми се прибира. Още не. Видях телефонна кабина, бръкнах в джоба си за монети, извадих подложката за бира и набрах номера. Иззвъня поне девет пъти, преди някой да се обади. Бързо натиснах нужния бутон и чух дрънченето на пенитата.
— Да? — каза някакъв безплътен глас — на по-възрастна жена, не беше Бриджет.
— Извинете, там ли е Бриджет?
Последва дълга въздишка.
— Тя е в апартамент 4 на най-горния етаж. Ще трябва да почакате.
Телефонът изтропа, сякаш беше паднал върху твърда повърхност и чух влачещи се стъпки, които се изкачваха. Пуснах още пет пенса в отвора и зачаках.
— Ало? Татко? — гласът ѝ звучеше тревожно.
— Здравей, Бриджет. Лорънс е.
Мълчание. Не можех да си го позволя. Пуснах още една монета.
— Питах се дали би искала да дойда у вас.
— Тук?! Сега?!