В гласа ѝ се усещаха наченки на истерия.
Погледнах часовника си. Беше 22:30 часа.
— Е, ако е много късно…
— Не, разбира се. Да, заповядай!
— Само ако си сигурна.
Чудех се дали ще ѝ измъкна адреса, преди да пусна нова монета.
Бях принуден да я попитам.
Когато след двайсет минути стигнах до входа ѝ, бях напълно решен. Когато ми отвори, я целунах по устните и я избутах в преддверието. Не съм сигурен какво щях да направя, ако ми се беше противопоставила, но тя изглеждаше нетърпелива като мен. Изкачихме четирите етажа до мъничкия ѝ апартамент. По стените имаше снимки — странни снимки на скитник, който проси на улицата, ръка на дете, пътен знак, джанта на кола. От тях всичко изглеждаше още по-клаустрофобично. В единия ъгъл имаше единично легло, а в другия — хладилник и котлон. Чувствах се като великан. И могъщ като великан. Седем минути по-късно успешно проникнах в нея. Със стиснати очи, опитвайки се да не мисля за Ани Дойл. И мразейки се заради това.
— Хиляди благодарности! — каза тя.
Отворих очи и видях голата Бриджет. Беше зачервена от усилието, но кожата ѝ беше гладка, гърдите — пищни и твърди, а дългите ѝ крака бяха обвити около непривлекателните ми хълбоци. Беше отговорила подобаващо на ентусиазма ми и изглеждаше благодарна за преживяването. Като видя, че я гледам, веднага се уви с одеяло. Аз се скрих под чаршафа.
— Съжалявам, че бях толкова бърз.
— Приемам го като комплимент — каза тя. — Преди, в кръчмата, не бях сигурна — дори след като ми поиска телефона, не бях сигурна. Но сега знам, че и ти си мислил за мен.
Опитах се да почувствам вина, но какво толкова лошо беше станало? И двамата бяхме получили това, което искахме. Тя беше обърната в профил към мен и виждах само здравото ѝ око. В светлината на трийсетватовата крушка видях нещо привлекателно в нейната виталност, невинност и най-вече във внезапно придобитото самочувствие. Тя взе фотоапарата и снима обувката ми.
Излязох от подобното на транс състояние. Трябваше да се прибера. Взех дрехите, които трескаво бях съблякъл, и се обърнах, за да се облека, чувствайки се отново засрамен от дебелината си, както в спалнята на Хелън преди години. Бриджет дойде зад мен и ме целуна по рамото, преди да посегне към халата си.
— Трябва ли да си тръгваш? — попита тя разочаровано.
— Да, майка ми… Тя не обича да…
Бриджет се разсмя.
— Забавен си! — каза тя. — И сладък.
Знаех, че не съм нито едно от двете.
Когато посегнах към дръжката на вратата, тя каза:
— Ще те видя ли… — остави въпроса да виси във въздуха.
— В понеделник — казах аз. — Ще се видим в понеделник.
Не погледнах назад, но когато слязох по стълбите и излязох от входната врата под оранжевата светлина на уличната лампа, усетих несигурността ѝ. Нямах представа какво се беше случило. Ненормален ли бях? Какво ставаше между Бриджет и мен? Похотта ме бе довела до вратата ѝ. Освен в това не бях сигурен в нищо друго.
На другата сутрин уведомих майка си, че минавам на диета и редовно ще правя упражнения. Помолих я да изключи хляба, чипса, сладките и картофите от списъка за пазаруване.
— Лори, това е чудесна идея — каза тя ентусиазирано. — Днес може да вземем книги от библиотеката и да направим план на диетата — после замълча за миг. — Някое момиче ли се опитваш да впечатлиш?
— Може би — казах аз.
Бях наясно, че мама се тревожи, когато излизам с момичета, но не бях сигурен дали се безпокоеше да не страдам или за да не остане сама.
— Колежка ли ти е? — попита тя.
— Да.
Избърсах прахта от кантара, който стоеше върху шкафчето в банята и застанах върху него толкова предпазливо, колкото беше възможно за човек, тежащ почти 100 килограма. Чакаше ме работа.
Същия уикенд извървях осем километра, след като не бях изминавал повече от собствения си ръст, откакто баба се беше изнесла преди три години. Дори опитах да правя лицеви опори, но накрая си разтегнах мускул в рамото.
Следващата петъчна вечер, след като пийнахме в „Мълиган“, отново правихме секс в нейната мрачна и подредена спалня и макар че не беше толкова страстен и не свърши толкова бързо, очите ми бяха плътно затворени, защото отказвах да видя как Бриджет ми се усмихва. Използвах кондоми, които Арнолд ми беше дал. След това сигурно щях да си ги набавям от онзи мръсник, моя бръснар. През следващите седмици седях с Бриджет през почивките, понякога обядвахме заедно и излизахме през уикендите. Не спазих съвсем думата си да не бързаме, но изглежда Бриджет също не го искаше.
Освен това следях Джери Дойл, чаках пред дома му, открих кръчмата, която посещаваше, както и откъде си пазаруваше всеки ден. Кръчмата се казваше „Сканлън“ и беше много близо до офиса ни. За няколко седмици успях да я превърна в новото ни място за пийване в петък вечер. Беше традиционна дъблинска кръчма, чиято клиентела беше смесица от по-възрастни жители на квартала, които пиеха „Гинес“ и пушеха „Пейджър“ в пакети от по десет цигари. Там сервираха печени сандвичи — това беше последната мода и голяма примамка. Най-трудно беше да убедя алкохоличката Ивлин. Тя беше човек на навика и за нея храната не беше толкова важна, колкото да бъде в кръчма, където познаваше собственика, баща му, кучето му и знаеше кога за последен път са сменяли тапетите. Тя отказваше да се промени и тъй като беше нашият водещ пияч, отне време да я убедя, но когато осъзна, че ако не дойде с нас, ще пие сама, смени песента. В кръчмата виждах Джери от време на време и двамата си кимвахме, но исках да науча повече за него. Исках да общувам с него. Кимванията преминаха в поздрави от моя страна и той учтиво ми отвръщаше, а когато трябваше да идва в офиса да си вземе помощите, аз винаги доброволно поемах това гише, за да си разменим по няколко думи. Беше винаги учтив, винаги дружелюбен. Чувствах, че трябва да направя повече за него, затова поправих молбата му, та да създава впечатлението, че се грижи за две деца, и я изпратих в отдел „Детски издръжки“. Използвах фалшификаторските си умения, за да изглежда написана с почерка на Доминик.