— Не се получава, Деси. Говоря за нас.
— Карън, не бъди такава. Наистина забравих всичко за снощи.
— Да, до следващия път. Писна ми. Непрекъснато ме проверяваш. Появяваш се внезапно, за да ме вземеш от ангажименти.
Той се надигна и се облегна на една ръка.
— Срамуваш се от микробуса, така ли?
— За бога, Деси, изобщо не е това. Ти дори не разбираш как ме контролираш през цялото време. Да проверяваш на кого се обаждам? Я стига!
— Нямаше да се налага да проверявам, ако беше честна с мен.
Сега повиших глас, защото все повече се разочаровах.
— Не мога да бъда честна с теб, защото ти се вбесяваш. На практика ми нареди да забравя за сестра си!
— Не започвай пак. Боже!
Той стана и влезе в банята, а аз чаках дълго, слушайки как пикае, благодарна, че имам време да събера сили. Когато се върна, се бях подготвила за бурята, която знаех, че ще трябва да посрещна.
— Вече не искам да бъда твоя жена.
Случи се толкова бързо, че не успях да реагирам. Ръката му се стрелна към лицето ми. Усетих как въздухът профучава покрай бузата ми. В последния момент той свали ръката си, без да ме докосне. Деси умееше да работи с юмруците. Ако беше пожелал да ме удари, щеше да успее. Но той не искаше да ме нарани. Точно обратното.
После плака, моли се и се извинява. Каза, че ме обожава и че не може да живее без мен. Беше ужасен от мисълта, че ще тръгна по лош път като Ани. Докато съм била в химическото чистене, знаел къде съм от девет сутринта до пет следобед всеки ден, знаел с кого общувам, но се тревожел, че сега съм модел и се обличам за непознати. Нямал представа с какви хора се срещам.
В „Сън“ имаше статии за модели, пристрастени към наркотиците, но той не разбираше, че Дъблин не е Лондон. Бях чувала, че лондонските супермодели смъркали кокаин и пиели шампанско като за последно, но Дъблин сякаш беше друга планета, и то определено през по-ранно десетилетие. Повечето момичета бяха от средната класа, току-що завършили училище, очакващи да си намерят съпруг или да спечелят пари за университета. Бяха по-млади от мен и криеха от родителите си, че пушат. Никой не ми беше предлагал наркотици. Или шампанско, така погледнато. Бях обяснила всичко това на Деси, но той сякаш беше обсебен от Ани колкото и аз, макар и по друг начин. Боеше се, че жена му ще стане наркоманка, проститутка и после жертва на убийство. Каза, че разводът и без това бил незаконен, а аз му отвърнах, че не ми трябва разрешение, за да го напусна.
Същата вечер стегнах една пътна чанта и се върнах у дома при татко. Той беше разстроен, но щом го уверих, че скъсването е по мое решение, според мен тайно се зарадва, че ще бъда с него.
— Няма да се върна, татко.
— Разбира се, защо да се връщаш, след като тук идеална спалня стои празна?
През годините след изчезването на Ани татко беше станал по-добър човек, макар и с потенциален проблем с алкохола.
Деси често се обаждаше и идваше у дома, за да се опита да се помирим, но освен чувството на вина и страха за бъдещето, аз изпитвах и облекчение. Вече не дължах отчет за това къде ходя и какво правя. Не беше нужно да се извинявам, че моментът не е подходящ да забременея. Нямаше да му давам всичко припечелено за „фонда за къща“. Деси можеше да задържи всичко, с което вече бях допринесла. Не исках нищо от него, само да приключим връзката си. Мама много се разстрои, когато ѝ казах по телефона.
— Имаш добър съпруг. Не окаляха ли вече достатъчно семейството ни?
Тя смяташе, че работата като модел ми е завъртяла главата и колкото и да ѝ говорех, не можех да я разубедя.
— Той е толкова добър с теб, а ето как му се отплащаш. Още щом чух, че ще работиш като модел, разбрах, че ще има проблеми.
Отидох с влак до Мейо да я видя, но тя прекара по-голямата част от уикенда в църквата в Уестпорт, несъмнено за да се моли за безсмъртната ми душа. Когато най-после ми проговори, обвини себе си, че ми е дала лош пример, като напуснала татко.
— Това няма нищо общо с теб. Честна дума, майко.
Тя изтрака с броеницата си.
Уговорката да живея пак у дома беше удобна за татко, защото можех да допринасям финансово за домакинството и се заемах с онази част от чистенето, която мъжете не забелязват, че трябва да се свърши. Той каза на приятеля си от службата за безработни, но очевидно Лорънс беше много разбран човек, защото му беше казал, че това няма да се отрази на помощите. Аз печелех добре и от време на време можех да давам на татко по някой допълнителен шилинг, макар да знаех, че вероятно ще ги похарчи в „Сканлън“. Изясних му, че живея при него временно. Когато всичко се поуталожеше, щях да си потърся собствено жилище под наем. Но засега имах нужда да си почина малко, да помисля за бъдещето си и как да продължа да търся убиеца на Ани, въпреки че беше мъртъв. Татко не обичаше да говори за нея. Предполагам, че се чувстваше виновен.