Докато бях омъжена за Деси, ние сякаш живеехме под стъклен похлупак. Рядко излизахме с други хора. Стигаше ни да сме си само двамата и понякога излизахме да пийнем с едно съседско семейство. Деси не обичаше да излизам с приятели вечер, защото смяташе, че не е безопасно, а в редките случаи, когато го правех, ме прибираше в десет часа, когато вечерта едва започваше. Затова след време приятелите ми престанаха да ме канят. Когато го зарязах, осъзнах, че вече нямам свои приятели. Момичетата, с които се бях сприятелила в химическото чистене, още работеха с Деси, а и аз не им се бях обаждала, откакто бях започнала да работя за Ивон. Сама си бях виновна. Тъй че нямаше с кого да поговоря. Но сега пред мен в тази кръчма имаше двама души на моята възраст, които бяха приятни събеседници и свестни хора. Лорънс изглеждаше доста по-изискан от Бриджет, но очевидно това не го смущаваше. Тя беше обикновено момиче като мен, работеше в офис и се надяваше да постигне нещо с хобито си. Усещах, че мога да им вярвам, затова им разказах всичко.
Гледах лицата им, докато разказвах историята на Ани. За проблемите ѝ в училище, за бременността и как в „Сейнт Джоузеф“ са ѝ отнели Марни, за пристрастяването ѝ към наркотиците и за проституцията, за изчезването ѝ и за това, че вероятно е убита, за О’Тул и отвратителното му поведение, за моето издирване на старата кола и за впечатлението на Муни, че убиецът е бил високопоставен човек, който е починал скоро след това.
Бриджет беше напълно ужасена — устата ѝ беше отворена, а очите разширени. Но реакцията на Лорънс ме изненада. Когато започнах да говоря, той се втренчи в бирата си, но после раменете му се затресоха и когато накрая вдигна очи, те плуваха в сълзи.
— Божичко, това е ужасно! — каза Бриджет и ме прегърна. — Не съм чувала нищо по-страховито. Не знам как си преживяла всички тези години. Боже мой!
Лорънс каза простичко:
— Много съжалявам. Това е… ужасно. Много съжалявам.
— Моля те — казах аз, — вината не е твоя. Трагично е, но не мога да се откажа. Полицията не иска да ми помогне, затова трябва да го направя сама.
— Ние ще ти помогнем, нали, Лорънс? — каза Бриджет. — В офиса имаме телефони и на обяд можем да звъним на всички сервизи, които не си проверила. Освен това, Лорънс, ти постоянно ходиш в библиотеката — не можеш ли да разбереш как да намерим архивите на вестниците и да видим кои видни личности са починали през седмиците след изчезването на Ани?
Това изобщо не ми беше хрумнало. Лорънс кимна и отново отиде на бара.
— Много е чувствителен, не му обръщай внимание. Но ти обещавам да ти помогнем. Не мога да повярвам, че онзи детектив ти говореше сякаш си…
— Проститутка?
— Абсолютен негодник! Трябва да се оплачеш от него или да пишеш до вестниците — да направиш нещо.
— Навремето се оплаках. Повишиха го. А и според агента ми ще бъде зле за кариерата ми, ако публично се замеся в нещо такова, но ако вие двамата можете да ми помогнете, както казваш, ще бъде чудесно.
— Разбира се!
Лорънс се върна с питиета. Вдигнах тост за Ани и те се присъединиха. За първи път от много време почувствах, че имам приятели, съюзници.
13.
Лидия
— Не може да те е познал. Ти беше с двайсет килограма по-тежък и пет години по-млад.
— Не се сети кой съм, но разбра, че ме познава, сигурен съм!
Лорънс имаше тайни от мен. Това беше ужасно обезпокояващо. Една вечер се прибра пребледнял и треперещ, след като беше излизал с Бриджет. Призна, че се е сприятелил с бащата на мъртвата уличница и което беше по-лошо, със сестра ѝ, която сама разследвала изчезването на Ани Дойл. Лорънс беше ужасен, защото тя била вече близо до истината.
— Ще разбере, че е бил татко. Вече знае много неща.
Беше оставил Бриджет и момичето в кръчмата. Опитах се да установя какво знаеше то. Лорънс беше срещнал старши детектив О’Тул — същият, който го беше разпитвал пред портата на „Авалон“ преди толкова години. Изглежда партньорът му Муни беше заподозрял Андрю, но всичко приключило, когато Андрю почина.
— Но как се запозна с това момиче и с баща му? И защо не се постара да се държиш настрани от тях? Те не са от хората, с които трябва да общуваш.
Лорънс беше шокиран и аз осъзнах, че трябва да внимавам.
— Мамо, не разбираш ли? Трябва да направим всичко възможно, за да помогнем на семейството на Ани Дойл. Татко я е убил и тя е заровена зад кухненската стена, а аз сложих бетон и басейнче за птици върху гроба ѝ. Опитвам се да забравя за това и през повечето време успявам, но преди година бащата на Ани дойде да се запише за социална помощ в моя офис и аз го познах. Опознах го донякъде и той е почтен човек, мамо.