Подадох на Лорънс чаша уиски.
— Скъпи, наистина не бива да общуваш с тези хора — наркомани и проститутки, те не са от нашата класа, не разбираш ли?
— Ами убийците? И те ли не са от нашата класа?
Искаше ми се да обясня на Лорънс, че баща му не е обикновен убиец, че просто е направил грешка, докато е бил под напрежение и че онова момиче беше без значение. И да беше живяла, нямаше да допринесе с нищо за света. Явно и семейството ѝ се състоеше от безделници, щом баща ѝ получаваше помощ за безработни. Разбира се, не казвам, че не е заслужавала да живее, нямам това предвид, но на кого липсваше?
— Лорънс, каквото и да е станало, трябва да помниш, че баща ти беше добър човек. Сигурна съм, че някаква глупава злополука е довела до смъртта ѝ. Дълбоко се съмнявам, че баща ти някога би отишъл при проститутка. Не беше такъв човек, а и ме обичаше — ти го знаеш. Не бива да мислиш за него като за убиец. Кой знае в какво е било замесено онова момиче? Не беше ли пристрастена към хероина? Хероинът е ужасен наркотик. Съвсем възможно е баща ти да се е опитвал да ѝ помогне. Той често помагаше на хората, но не се хвалеше с благотворителността си. Сигурна съм, че само се е опитвал да ѝ помогне, когато е умряла, може би от свръхдоза, и за да избегне скандала, я е погребал тук.
Лорънс седеше и ме гледаше. Знам, смяташе, че отричам очевидното, знам, че не вярваше на нито една дума, но знаех и че ще го приеме заради мен.
— Но тази Карън — сестрата на Ани, няма да се откаже, мамо. Тя ще разбере. Тя е толкова…
— Трябва да намериш начин да я спреш.
— Бриджет каза, че ще ѝ помогнем.
— Тогава си в отлична позиция да ѝ подадеш лъжлива информация и да я отклониш.
— Мамо!
От гняв повиших тон. Правя го много рядко.
— Лорънс, опитвам се да те предпазя! Ако това се разчуе, ще отидеш в затвора!
Той млъкна, осъзнал, че съм права. Смекчих тона.
— Скъпи, нека да помислим. Ани Дойл изчезна преди почти шест години.
— Да, пет и половина.
— Но няма никакво доказателство, че е мъртва.
— Доколкото знам, не, но един от полицаите мислел, че татко…
— Няма значение. Знаеш ли дали е имала сметка в някоя банка?
— Не. Защо?
— Защото можем да я съживим. Да пратим на майка ѝ писмо от нея.
— Какво?!
Докато говорех, идеята започваше да се оформя. Ани не беше мъртва. Може би беше решила да промени живота си, да спре наркотиците и да замине някъде, където никой не я познава, за да започне на чисто. Тя водеше нормален живот някъде в провинцията, но не искаше да я търсят и да ѝ напомнят за стария ѝ живот. Беше направо обезпокоително просто. Когато Лорънс се успокои достатъчно, разбра колко умна е идеята, макар да каза, че е жестока. Не беше толкова жестока колкото онова, което ни беше причинила Ани Дойл.
— Но, Лори, няма ли да е много по-добре за тях да мислят, че е още жива? Ще изпитат огромно облекчение. Ще им върнем дъщерята. Това е акт на милосърдие. Тя ще им пише.
После размислих за приятелството на Лорънс със семейство Дойл. Дръж враговете си наблизо, нали така казват? Окуражих го да се сближи с тях, да спечели доверието им, да узнае колкото може повече за Ани, преди да приведем плана си в действие, а междувременно да им подава невярна информация. Вече се беше съгласил да прегледа некролозите в „Айриш Таймс“ за седмиците след 14 ноември 1980 година. Можеше удобно да пропусне името на Андрю от листа с откритията си. Щеше да поеме контрол над разследването на Карън, да бъде състрадателен, но не прекалено ентусиазиран. Можеше да се престори и че проявява личен интерес към нея.
Но той явно се почувства неудобно от това предложение.
— Не мога. Тя е приятелка на Бриджет. А Бриджет все пита кога ще се запознае с теб и кога аз ще отида в Атлоун, за да се запозная с нейните родители.
— Атлоун ли?! Бог да ни е на помощ! — а после ме осени прозрение. — Всъщност мисля, че трябва да отидеш. Можеш да пуснеш оттам писмото на Ани! Атлоун е идеалното място — ще пуснеш писмото там, а то може да е дошло отвсякъде. Намира се точно в центъра на страната.
Той примигна. Бях ужасно развълнувана. Това беше план, който ние с Лорънс можехме да осъществим заедно. И той само щеше да ни сближи.
През следващите седмици Лорънс, Бриджет и Карън се срещаха редовно, за да прегледат информацията, която Карън имаше за Ани. Окуражих Лорънс да носи у дома каквото може, за да обсъждаме заедно как най-добре да използваме сведенията. Както и подозирах, Ани нямаше спестовна сметка, в която парите биха останали недокоснати, ако беше умряла. Нямаше никакво доказателство, че тя не е зарязала живота си тук и не е заминала. Трябваше да изглежда така, сякаш е заминала набързо. Едно от най-важните неща, които Лорънс донесе у дома, беше стар дневник с нейния ужасен, детински, полуграмотен почерк. Видях, че Ани беше вписала плащанията от Андрю, когото беше отбелязала със С — явно за „съдия“. Вероятно малката кучка много добре е знаела кой е той. Карън беше поверила дневника на Лорънс, за да провери адресите и телефонните номера. Вътре имаше писмо до детето, което беше дала за осиновяване и когато видях това, загубих всякакво съчувствие към нея. Била е бременна преди — по случайност. Знаела е, че с Андрю сме отчаяни и готови да платим за дете, а вече е била дала едно на други хора. Какво жалко създание е била!