Постепенно Ани се върна към старите навици. Шефът на татко я уволни от пекарната, защото работеше немарливо. След това студенината между нея и баща ми стана непоносима и тя се изнесе от къщата. Признавам, че се зарадвах.
Макар винаги да е била бунтарка, когато станеше дума за ученето ми, Ани настояваше да си пиша домашните и да не се вкарвам в проблеми.
— Ти си умна и красива, Карън — казваше тя. — Използвай и двете.
Предполагам, че съм достатъчно умна, а и обичах училището, но трябваше да работя усърдно, за да залича стигмата, с която тя ме беше белязала. Учителите ми го забелязаха. „Между теб и сестра ти разликата е от небето до земята“, каза един ден госпожица Донъли, когато ми писа петица на теста по английски. Когато на петнайсет години реших да напусна училище и потърсих работа във фабрика „Лемънс“, госпожица Донъли говори с мама и татко и им каза, че мога да остана, докато получа свидетелство за завършено образование. Никой от семейството ни не беше стигал дотам. Родителите ми се вълнуваха, а Ани беше на седмото небе.
— Ти ще заличиш лошото ми име! — каза тя.
Не бях роден гений, но учих усърдно, за да оправдая гордостта на мама и татко от мен. И когато постигнах сравнително добри резултати, се заговори да вляза в университет. Знаех, че да плащат за училището беше трудно за родителите ми, когато би трябвало да започна работа и да помагам с парите вкъщи; вероятно можех да изкарам колеж, но не можех да реша какво точно да уча. Оценките ми по английски и изобразително изкуство бяха най-добри, но ако запишех английски в колеж, трябваше да изкарам тригодишно обучение, а после още една година специализация за диплома за висше образование, с която можех да стана само учителка. Ако исках да продължа да уча изобразително изкуство, трябваше да отида в колеж по изкуствата, а мама каза, че за художници няма работа. Пък и акцентът ми не беше подходящ за университет.
Мама смяташе, че трябва да изкарам курс за секретарки. Още имаше работни места за машинописки, макар да бяха малко и да се намираха трудно. Тази идея много повече ми допадна, а АнКо2 провеждаха шестседмични курсове за момичета с добри оценки. Ани беше разочарована от мен. „Можеше да влезеш в колеж, да спечелиш стипендия.“ Тя не разбираше колебанието ми. Аз не бях предприемчива като нея. Харесваше ѝ, че съм завършила, но когато беше пияна, ми се подиграваше, че използвам сложни думи, които не разбира.
Ани работеше временно като чистачка тук-там, но през повечето време беше на помощи за безработни и живееше в една стая не много далече от нас. Понякога мама ѝ даваше тайно пари. При неделните ѝ посещения татко се преструваше, че се радва да я види, но мисля, че се срамуваше от нея, макар че после го отричаше. Той не можеше да разбере защо тя е толкова различна от нас, останалите. Мама, татко и аз работехме много, за да постигнем това, което имахме. Бяхме кротки хора и се опитвахме да избягваме проблемите. Ани си ги търсеше.
След като изкарах курса, си намерих работа в компания за химическо чистене — пишех фактури и работех в счетоводството. Не мога да кажа, че ми харесваше, но там се запознах с Деси Фенлън. Някои от мъжете, които срещах, бяха простаци — коментираха тялото ми или бълваха неприлични подмятания, но Деси беше различен. Уважаваше ме. Веднъж го видях да плясва зад тила един младеж заради начина, по който ми беше говорил. Деси беше един от шофьорите на микробуси. Беше доста стеснителен и минаха шест месеца, преди да събере кураж и да ме покани да излезем. Май мислеше, че възрастовата ни разлика е голяма. Той беше на двайсет и шест — почти девет години по-голям от мен. Най-приятната част от работата беше, когато той идваше, за да вземе или остави дрехи, защото се хилехме и флиртувахме като луди. После започнахме да излизаме редовно. Каза, че не можел да повярва на късмета си, когато съм приела да се видим. Щом в ателието на всички стана ясно, че с Деси Фенлън сме двойка, подмятанията спряха. Деси беше кротък, но можеше да се разяри, ако му се изпречиш на пътя. Имаше репутацията на кавгаджия и беше участвал в немалко сбивания.
Работата ми беше тъпа и през повечето време се отегчавах, но печелех достатъчно, за да се изнеса и аз. Казах на Ани, че можем да си вземем общ апартамент, но тя не хареса много идеята. Бях разочарована. Казах на мама, а тя предаде на татко. Той ми каза: „Недей да живееш с Ани. Тя ще те дръпне надолу.“ Питам се дали ако с Ани бяхме заживели заедно, щеше да е по-различно. Чудя се дали татко си спомня какво ми е казал. Не искам да му го припомням. Той вече страда. Всички страдаме.
2