— Не казвай това на майка ми! Ще получи сърдечен удар.
Когато слязохме в Атлоун, някакво същество със забрадка, закопчан до шията шлифер и пластмасова ръчна чанта, увиснала на лакътя му, се отдели от тълпата на гарата, сграбчи здраво Бриджет за раменете, прегърна я и се обърна към мен.
— Ти трябва да си Лорънс. Много се радваме, че дойде, радваме се, много се радваме. Казах си, не е ли прекрасно най-после да се запознаем с приятеля на Бриджет? Все пак вие ходите сериозно вече доста време, както казах на бащата на Бриджет.
Беше нервна. Предполагах, че в подобни ситуации всеки млад мъж на мое място би бил преценяван, но в този случай явно тя мислеше, че ще бъде разглеждана под лупа. Всичките ми притеснения изчезнаха.
— Приятно ми е да се запознаем. Много съм слушал за вас.
Това сигурно беше така, макар да помнех само това, което Бриджет ми беше казала в автобуса.
Госпожа Гоф се извини, че до къщата имало десет минути път и щеше да се пръсне от възхищение, когато предложих да нося и чантата на Бриджет.
— Истински джентълмен, това си ти, истински джентълмен.
Къщата беше сива и се намираше сред редица сиви къщи на тясна улица. Дървена врата стоеше като страж до един-единствен прозорец, а на втория етаж имаше още два. Мрежести пердета закриваха всеки прозорец, макар че в къщата нямаше нищо, което да предизвика достатъчно любопитство у някого, за да погледне вътре.
Вътрешността не подобри впечатленията ми. Еднообразно, обикновено, безцветно и претъпкано. Винаги съм знаел, че живея в голяма къща, но не очаквах малките къщи да са толкова… Ами малки. От предната врата се виждаше задната стена. Отпред имаше дневна, отзад кухня, а вдясно — тясно стълбище. Навсякъде имаше снимки на Бриджет — в рамки в дневната, залепени за вратата на хладилника в кухнята, затъкнати в рамката на огледалото на стената. Оставихме чантите си в подножието на стълбите и ни поканиха в кухнята, където натрапчивият мирис на варено зеле заплаши да прогони сандвича с яйце, който си кротуваше в тънките ми черва от обяд.
— Влезте тук да се стоплите, чайникът скоро ще заври и ще пиете чай.
Беше по-скоро констатация, отколкото предложение. Аз бях принуден да седна на лекьосан фотьойл с прав гръб до старата готварска печка. Явно това беше „Столът на татко“.
Две грозновати момичета — сестрите на Бриджет, седяха на кухненската маса и си пишеха домашните. Господин Гоф бил в бара на Слейни, но щял да се прибере за „чая“ си в седем и половина. Чаят беше отложен за пристигането ни.
По-малката сестра ме погледна веднъж и каза обвинително на Бриджет.
— Но той изглежда много добре. Ти каза, че бил много дебел!
Последва ритник в глезена от Морийн.
— Джоузи, това е грубо!
— Бях много дебел — казах аз, за да разсея набъбващата паника.
— Да, малко си пълен, но не си дебел. Мислех, че ще си огромен — каза Джоузи.
— Джоузи! — хорово се провикнаха Бриджет, Морийн и госпожа Гоф.
— Казвам само това, което ни каза Бриджет. Тя каза, че е много дебел и много изискан.
Бриджет изглеждаше ужасена.
— Момичета, довършете си домашните горе — каза майка им.
Те тръгнаха, оплаквайки се, че горе е твърде студено, за да се учи.
— Облечете си жилетки! — извика госпожа Гоф след тях.
С Бриджет седяхме в сауната от зелева пара, докато госпожа Гоф водеше светски разговор.
— Е, Лорънс, Бриджет ми каза, че си много добър в работата си.
Отговарях учтиво на въпросите ѝ, но у мен се надигаше гняв. Макар че Бриджет никога не го бе казвала открито, тя явно също ме беше определяла с размерите ми. Предполагах, че ме харесва. Държеше се така, сякаш беше влюбена в мен. Да, когато се запознахме, бях дебел, но явно това беше първото нещо, което семейството ѝ бе научило за мен. Почувствах срам и злоба. И Бриджет не беше красавица. Не беше Карън.
Когато господин Гоф се прибра точно в седем и половина, вечерята беше поднесена. В този дом се държеше на традициите. Господин Гоф ме огледа от глава до пети, разтърси енергично ръката ми, после се втренчи в обувките си и почти не проговори. Сега върху кухненската маса имаше бяла покривка.
— Слагаме покривки само на Коледа! — възкликна Джоузи и после изохка, когато я сритаха под масата.
За първи път от месеци насам бях освирепял от глад. Изядох всичко, което ми поднесоха. Когато ми предложиха допълнително, изядох и него, приех да ми досипят и трети, и четвърти път. Вниманието на господин Гоф беше привлечено, когато последната лъжица картофено пюре отиде в чинията ми, а госпожа Гоф стана, за да ми изпържи още едно филе от треска. Преструвах се, че не забелязвам удивлението им. За десерт изядох половин шоколадово руло, докато семейството си подели другата половина. После, когато всички чинии бяха раздигнати и отново предложиха чай, попитах дали има бисквити. Морийн беше пратена до магазина да купи. Дори Джоузи беше толкова шокирана, че замлъкна. Сега вече Бриджет можеше да им разказва за дебелия си приятел.