Обадих се в службата на Бриджет, но я нямаше, затова потърсих Лорънс. Казах му какво се беше случило. Няколко секунди той мълча. Сигурно се е подразнил. Двамата с Бриджет месеци наред бяха търсили съобщения за открити трупове и регистрации на стари коли. Бях им загубила времето.
— Искаш ли да се видим по-късно? — попита той.
— Може би. Къде е Бриджет? Разбрах, че днес не е на работа.
— Не, тя е… в Атлоун с родителите си. Да се видим ли в „Кехоус“? Към пет и половина? Ще ми разкажеш всичко.
Бях забравила, че Бриджет е от Атлоун, но като чух името, отново се ядосах. Как можа, Ани? Обадих се на автобусната компания да проверя разписанието. Сложих малко багаж в една чанта и казах на мама, че имам среща с приятел в „Кехоус“, а после ще хвана автобуса до Атлоун, за да търся Ани.
— Карън, не знам… Тя като че ли е категорична… явно не иска да бъде намерена.
— А не е ли важно какво искаме ние? Ти не искаш ли да я видиш?
— Да, разбира се, но… Може би си права. Няма ли да е чудесно всички да ѝ идем на гости?
— Така е. Но първо трябва да я намеря.
Най-отгоре в сака ми беше снимката на Ани в сребърна рамка.
— Но внимавай, мила. Не създавай впечатление у никого, че тя е загазила. Ако сега живее добре, няма да иска да си припомня за миналото.
— Ще кажа, че съм намерила снимката и искам да я върна на собственика ѝ.
Срещнах се с Лорънс. Извиних му се надълго и нашироко за цялото време, което беше изгубил, търсейки „убиеца“ на сестра ми.
— Моля те, недей. Поне е жива. И щастлива.
— И жестока, и себична.
— Но не се ли радваш, че е добре?
Когато ме погледна при този въпрос, отново забелязах добротата в очите му. Опитах се да не плача, сведох глава, но той нежно ме прегърна и ме целуна по главата. Колебливо се отдръпнах. За миг се почувствах объркана, но преди да имам шанс да реагирам, Деси ни прекъсна. Хвана ме за ръката и ме изправи насила, бутайки стола на земята.
— Кой си ти, по дяволите?!
Лорънс се изправи и го погледна.
— Неин приятел. Пуснете я.
— Деси, моля те, какво правиш тук? — изтръгнах се от него.
— Майка ти ми се обади да ми каже какво е станало. Каза, че си тук с „приятел“. Заради него ли ме напусна?
Цялата кръчма се беше смълчала и ни зяпаше.
— Мисля, че трябва да си вървите — каза Лорънс.
— Тя ми е съпруга.
— Вече не — казах аз.
— От самото начало бях прав за Ани. Тя създаваше само проблеми и пет пари не даваше за теб. Ще те изчакам отвън.
Барманът се приближи, за да изгони Деси. Той вдигна ръце във въздуха, за да покаже, че не иска проблеми и беше придружен до вратата.
— Съжалявам. Трябва да поговоря с него.
— Карън…
— Лорънс, ще ми дадеш ли адреса на Бриджет в Атлоун? Отивам там с автобуса в седем.
— Какво?
— Трябва да я намеря. В отпуска ли е Бриджет? Защо е в Атлоун?
— Да намериш Ани? Но нали тя пише, че иска да я оставите на мира?
— Да, но няма да се измъкне така лесно. Ще ми дадеш ли адреса на Бриджет?
Той го записа в бележника ми.
— Карън, много съжалявам.
Навън се изправих срещу Деси. Бях бясна.
— Никога вече не се дръж така с мен. Само се излагаш. Не съм твоя собственост. Напуснах те и сега със сигурност знам, че съм постъпила правилно. Лорънс е приятел — приятел, който проявява разбиране за станалото с Ани. Има приятелка, която е и моя приятелка. Между нас няма нищо, а и да имаше, това не е твоя работа.
— На мен не ми се видя толкова невинно. Всичките ти приятели ли те целуват?
Треперех от шока и от гняв, но успях да си тръгна.
Едва по-късно, в автобуса за Атлоун, се замислих за тази странна целувка и за това как бе казал, че съжалява. Реших, че Лорънс наистина съжалява, задето Ани ме е изоставила. А може би съжаляваше, че ме е целунал, макар да го беше направил съвсем невинно. Не знаех как да тълкувам целувката, дали изобщо значеше нещо, но знаех, че ми хареса. Хареса ми да бъда в прегръдките на Лорънс. Харесвах добрите му очи. Усещах, че ме разбира, особено по отношение на Ани. Той беше надминал себе си. През уикендите беше ходил по сервизите из околността и незаконно беше теглил файлове от сайтовете за социални осигуровки, за да види колко пари е получавала Ани, когато е била безработна, за да ги сравни със сумите, записани в тетрадката ѝ. Разбира се, Бриджет също беше помагала, но ми се струваше, че не е чак толкова заинтересувана. Лорънс наистина го беше грижа. Почувствах се зле от тази своя мисъл, стори ми се, че предавам Бриджет.