Тя отново избухна в сълзи.
— Какво ще правя?
Обсъдихме подробно въпроса. Тя не смяташе, че Лорънс ще промени решението си за връзката им. При последния им телефонен разговор бил категоричен, че това няма да стане. Тя трябвало да бъде реалистка. Щяла да подаде молба да я прехвърлят в друг офис. Не искала да го вижда всеки ден.
Исках да ѝ кажа, че съм го видяла тази вечер, но нещо ме спря. Нямаше причина да се виждаме. Можехме да говорим по телефона. Знаех, че като премълчавам, предавам приятелството ни. Знаех, че това е началото на нещо за мен. И за Лорънс.
На сутринта се запознах с останалите членове от семейството на Бриджет. Бяха чудесни. Най-малката дъщеря — Джоузи, ми поиска автограф.
— Не познавам човек, който да се е снимал за списание — каза ми тя.
Благодарих им за гостоприемството, прегърнах Бриджет и се разбрахме да се видим, преди да се прибера с автобуса. И потеглих на мисията да издиря Ани. Казвах на продавачи и собственици на кръчми и кафенета, че съм намерила на спирката тази снимка в сребърна рамка и се чудя дали познават момичето на нея. Само това успях да измисля. Заради заешката устна беше възможно хората да си спомнят Ани. Снимката ѝ се беше появила в пресата само за няколко дни след първоначалното разследване. За други млади жени, изчезнали къде ли не из страната, пишеха отново и отново, но предполагам, че заради миналото на Ани не бяха подновили разследването.
На няколко души тя се стори позната „освен в устата“, но повечето изобщо не я познаха. В един фризьорски салон подметнах, че може би снимката е стара и тя може да си е боядисала косата. Собственичката ме погледна с подозрение и аз осъзнах колко странно звучи историята ми. Администраторката в хотел „Принс ъв Уелс“ ми обясни, че тя може да е отвсякъде, тъй като в Атлоун пътниците от Корк, Лимерик и от западната част на страната сменяха автобусите.
Градът беше малък и след четири часа бях посетила всички магазини и заведения, включително онези на Роскомън Роуд и Галуей Роуд. На една бензиностанция в края на града показвах снимката на хората, когато една от тях изтъкна, че вече съм я показвала в бижутерския ѝ магазин същата сутрин.
— Много труд си давате, за да търсите една непозната — каза тя недоверчиво.
Но тогава изобщо не ми пукаше.
Отидох в полицията и директно попитах дали някой познава жената на снимката. Полицаите свиха рамене, но настояха да задържат снимката. Рамката не била евтина и който я бил загубил, щял да им се обади. Беше глупаво от моя страна.
В три следобед се срещнах с Бриджет в едно кафене.
— Имаше ли късмет?
— Не.
— Съжалявам, но това е все едно да търсиш игла в купа сено. Тя може да живее на мили извън града на някое усамотено място, близо до Мълингар или Балинаслоу. Може да е навсякъде.
Гневът ми към Ани не беше утихнал. През часовете, когато обикалях мокрите от дъжд улици със снимката ѝ в ръка, бях имала време да помисля какво ще ѝ кажа, ако се срещнем лице в лице. Не можех да си представя, че ще се зарадвам да я видя, дори да беше в безопасност. Идеше ми да я шамаросам за всичко, което ни беше причинила.
Обадих се у дома от една телефонна кабина и съобщих на мама и татко лошите новини, но обещах да обиколя друга част от района другата седмица. Ако трябваше, щях да обиколя цялата страна. Щях да намеря Ани. Тя ни дължеше обяснение.
Когато се прибрах, вечерях с нашите. Не говорихме много. Татко се ядосваше, че сега неговата снимка в сребърна рамка е в полицията. Имахме много снимки на Ани. Бяхме извадили стотици, когато тя изчезна. Но той се кахъреше за рамката.
— Купих я специално, след като тя…
— Избяга? — подсказах аз.
— Да.
На другата сутрин Ивон се обади много развълнувана.
— Дано се чувстваш по-добре, защото познай кой отива в Рим.
— Много по-добре, благодаря, но какво е това за Рим?
— За новия парфюм — „Гилт“. Искат да бъдеш негово лице.
— „Вина“? Странно име за парфюм.
— „Guilt“ без „i“10. Искат да бъдеш в Рим другата събота. Знаех, че ще изберат теб. Бях сигурна! Разбираш ли колко е важно това?
Беше вълнуващо, но аз се готвех да отида тогава в Мълингар. После осъзнах колко съм глупава. Имах шанса да ида в Рим, а смятах да откажа заради Ани? Ани можеше да почака. Беше чакала шест години, за да ни съобщи, че е жива.