— Фантастично!
— В ред ли е паспортът ти?
С Деси бяхме ходили предишното лято на остров Ман, тъй че паспортът ми беше подновен. Ивон каза да отида в офиса ѝ за подробности…
Когато по-късно си тръгнах оттам с цялата информация, изпитах желание да се обадя на Бриджет и да ѝ съобщя страхотната новина, но може би щеше да се почувства по-зле. Исках да споделя с някого. Исках да споделя с Лорънс.
Звъннах му в офиса. Разказах му за безрезултатното търсене на Ани. Гласът му беше утешителен, загрижен. Казах му за пътуването до Рим.
— Еха! Това е фантастично. Рим.
— Ходил ли си там?
— Не, никога. Мама не обича да пътува, затова никога не сме ходили на почивка в чужбина, нито пък из страната.
Преди да се усетя, казах:
— Ела с мен.
Настъпи кратка пауза, после той каза.
— Добре. Ще дойда.
16.
Лидия
Малкълм беше един от психиатрите ми, докато бях в „Сейнт Джон ъв Годс“. Беше ме виждал в най-лошото ми състояние — в полукома, без реакции. Имах индивидуални сеанси с него. Той знаеше, че не обичам да общувам с други хора, знаеше за помятанията ми и за силното ми желание да имам друго дете. Естествено, не осъзнаваше колко отчаяно го искам. Макар и отпаднала и под въздействие на лекарствата, никога не му бях казала за Ани. Това би било предателство спрямо Андрю. Но все пак аз вярвах на Малкълм. Мисля, че татко би го харесал. Бях му разказала как съм удавила Даяна на деветия ни рожден ден. Странно, защото така и не споделих с Андрю тези подробности, казах му само, че се е удавила трагично. Малкълм настоя, че тогава съм била дете и че не бива да се чувствам отговорна за нещо, което не съм могла да разбера на онази възраст. Не можеше да приеме, че съм искала да я убия. Искаше да мисли най-доброто за мен.
И когато един следобед четири години по-късно го срещнах при цветарката, той ме поздрави предпазливо и отбеляза колко добре изглеждам. Покани ме да пием кафе. Сигурна съм, че нарушавахме някое правило за отношенията лекар — пациент, но нямах нищо против. Обичам да ми се възхищават. А и той вече не ми беше лекар. Напоследък виждам и личния си лекар само от време на време. Менопаузата дойде и си отиде, а лекарствата поддържаха настроението ми стабилно и мислите спокойни.
Жената на Малкълм, немкиня, беше починала преди няколко години. И двамата бяхме свободни. Започнахме предпазливо да се срещаме. Той ме любеше, а аз затварях очи и си представях, че това е Андрю. Понякога идваше у дома, когато Лорънс го нямаше. Исках да го пазя в тайна от сина си. Лорънс трябваше да знае, че не обичам никого повече от него.
Но проблемът с Малкълм беше там, че той така и не престана да ме лекува, дори когато вече нямах нужда. Извън ранните ни терапевтични сеанси никога не говорех за Даяна, но докато излизахме, Малкълм я споменаваше от време на време. Веднъж след вечеря в „Авалон“ той попита къде е езерцето. Очаквах смразяващото ми мълчание да пресече любопитството му, но той не забелязваше студенината ми.
— Ти си един от най-интересните случаи, които съм имал. Фактът, че си крила цялата тази вина от съпруга си в продължение на колко… двайсет години? За мен е нездравословно да таиш подобни неща. Трябва да говориш с някого за това. Очевидно не с мен, но ще се изненадаш, когато установиш колко по-свободна ще се почувстваш. Това може да ти даде свободата да не се прибереш някоя вечер, да отидеш на почивка. Сигурен съм, че това е в основата на всичките ти проблеми.
— Един от твоите случаи? Само това ли съм за теб? — казах аз, опитвайки се да игнорирам коментара му.
Отидох да направя кафе, но когато се върнах в трапезарията, той не беше там. Предната врата беше широко отворена. Открих го в градината отзад.
— Не мога да намеря езерцето — каза той.
Посочих издигнатата част с банята за птици върху нея.
— След това татко го запълни. Ела да си изпиеш кафето, докато не е изстинало.
Той хвана ръката ми и докато вървяхме към къщата, се възхищаваше на храстите.
— Не си длъжна да говориш за това, Лидия, но мисля, че ще е добре за теб.
Когато Лорънс реши да отиде за уикенда в Атлоун, знаех, че ще бъда ужасно самотна, затова поканих Малкълм да преспи при мен в събота.
Той дойде на обяд и доведе изненадващ гост. Старостта не ѝ беше понесла добре, но аз веднага я познах. Винаги се бях поддържала във форма и се гордеех с външността си. Двете бяхме връстници, но нейната коса беше къса и сива, лицето — набръчкано, дрехите безформени. Забелязах разпятието на шията ѝ и осъзнах, че е монахиня.
— Ейми Малоун — казах аз и се вкопчих в бюфета, но коленете ми се подгънаха и аз паднах на пода.