Обезпокоих се от мисълта, че Лорънс беше излизал с обезобразено момиче. Как е могъл? Би трябвало да знае колко важна е естетиката за мен. Не бях ли му дала добър пример?
Хелън продължи да бърбори.
— Когато започнахте да излизате, ти беше дебел, тъй че бяхте наравно. Но браво на теб, че отслабна. Сега изглеждаш нормално.
Потръпнах от вулгарността на момичето, но комплиментът ѝ към Лорънс беше скромен. Той изглеждаше фантастично. Като баща си. Не виждах причина да казвам на Лорънс, че съм му помогнала да отслабне. Когато започна тренировъчната си програма преди година и половина, реших, че мога да му помогна и счуквах хапчета в храната му. Фентермин. Бяха ми ги предписали в клиниката, за да ме извадят от летаргията, но страничният ефект беше липса на апетит и изблици на енергия. Когато започнах да се виждам с Малкълм, не беше проблем да се сдобия с кочан рецепти и да ги попълвам за каквото ни трябват. Бях спряла таблетките на Лорънс през седмицата преди да замине за Атлоун — реших, че храната ще му е награда за това, че изпълнява желанието ми за писмото до Ани. Нямаше значение какво ще си помисли семейството на Бриджет за него. Чудех се как ли ще мине в Рим. Аз поддържах Лорънс слаб. Реших да го оставя да се тъпче в Рим. Щеше да му е за урок.
Отношението ми към Хелън се позатопли. Тя можеше да ми бъде съюзник и да ми послужи в бъдеще.
Вечерта преди Лорънс да замине за Рим, той се прибра с разкървавен нос и ожулени кокалчета. Първата ми мисъл беше облекчение. Каза ми, че се опитали да го ограбят, но любопитното е, че портфейлът и часовникът на дядо му бяха у него. И отказа да се обади в полицията. Почисти се и звънна на Хелън за медицински съвет, но си личеше, че по лицето му ще има синини. Уви малко лед в една кърпа и го сложи върху очите си.
— Колко жалко, скъпи. Ти така чакаше тази почивка.
— Какво искаш да кажеш?
— При тези обстоятелства сигурно ще ти върнат парите.
— Пак ще отида.
— Но, скъпи…
— Мамо, ще отида. Добре съм.
Защо в Рим? Защо сега? Кой беше ударил сина ми и защо? Защо Лорънс имаше тайни от мен?
17.
Лорънс
В чакалнята за заминаващи се опитах да чета вестник, но заглавията за смъртта на монсиньор Хоран и испански рибари, изгубени в морето, не ми говореха нищо. Препрочитах ги отново и отново, опитвайки се да откъсна мислите си от шока от предишната вечер.
Той ме чакаше пред служебния вход на офиса. Сграбчи ме за яката и ме блъсна в стената.
— Тя ми е жена! Стой далече от нея. Повече няма да те предупреждавам.
Удари ме в лицето, но аз успях да извърна малко глава точно навреме, тъй че не можа да ми счупи носа или скулата. Усетих, че Деси не е съвсем доволен от удара, но за щастие реши, че ми е изяснил положението и си тръгна. Сали ме вдигна. Искаше да повика полиция, но аз настоях, че ми няма нищо. Полицията не биваше да разбира, че съм свързан със семейството на Карън, защото някой, работил там по времето, когато баща ми беше заподозрян в убийството на Ани, можеше да ме познае.
— Защо беше това?
— Нямам представа! — отвърнах.
Но бях по-решен от всякога. Карън никога нямаше да се върне при такъв грубиян. Дори между нас да не станеше нищо, щях да я пазя от мъже като него и като баща ми.
Докато по високоговорителя на летището обявяваха закъсненията, забелязах известна промяна в атмосферата. Хората около мен се понадигнаха и завъртяха глави. Разсеяно погледнах какво гледат. Карън бавно вървеше към мен. Беше дори по-хубава от последния път, когато я бях видял. Никой от нас не можеше да извърне очи, докато тя се плъзгаше напред, облечена в обикновена бяла риза и небесносиня копринена пола. Носеше златна верижка на единия глезен и идваше да седне до мен.
— Лорънс?
— Здравей.
— Какво е станало с лицето ти?
— Глупав инцидент на работа. Един рафт с книги падна върху мен. Изглеждаш чудесно.
Омаловажаването на века. Усещах осезаемо завистта на мъжете, които седяха наблизо. Жените също ни гледаха.
— Каза ли на Бриджет, че идваш в Рим с мен? — попита тя.
— Не.
— Аз също.
Тя ме погледна и ми се поиска да докосна лицето ѝ, но се въздържах. Трябваше да се чувства в безопасност до мен. Повече от всичко исках да се чувства в безопасност.
— Карън, ти преживя толкова много, а аз имам нужда от почивка. Да оставим всичко зад себе си и да се насладим на Рим.
Тя се усмихна.
— Да не споменаваме Ани или Деси.
— Или Бриджет.
Лицето ѝ се помрачи.
— Тя ми е приятелка. Имам чувството, че я предавам.