Престорих се на невинен.
— Не правим нищо лошо. Не съм ходил в Рим, а винаги съм искал да отида. Това е просто добра възможност.
Тя се отпусна.
— Прав си. Не правим нищо лошо.
Страховете ми се изпариха, а Карън беше до мен — бъбреше, смееше се, докосваше ръката ми, сякаш винаги сме били много близки приятели. Когато се качихме на самолета, тя успя да убеди стюардесата да ми позволи да сменя мястото си, за да седим заедно в първа класа. Разноските по пътуването на Карън бяха поети от компанията ѝ, настанена беше в петзвезден хотел. Аз бях с много малък бюджет. Хотелът ми беше без звезди. Тя поръча за двама ни джин и тоник, макар да беше десет сутринта.
Карън щеше да стои три дни в Рим за снимки за италианско модно списание. Явно обичаше работата си, ако може да се нарече така — на мен ми звучеше като дълга почивка.
— Но ти нямаш представа! — каза тя, смеейки се. — Цялото това висене и стоене в много неудобни пози в дрехи, които зашиват върху теб, в жегата или в студа. Опитай се да снимаш лятна колекция на ирландския бряг през февруари и после ми кажи колко е прекрасно.
Когато ме запита за работата и живота ми, избягнах да говоря много за живота у дома, а вместо това ѝ разказах за работата си.
— Всъщност е доста скучно — казах извинително.
— Но добре ли се развиваш? Трябва да си на висок пост, за да можеш да си позволиш почивка в чужбина.
Бях теглил заем от банката.
Оказа се, че Карън не е на работа до следващия ден, тъй че когато кацнахме, беше свободна да обикаляме цял ден из Рим. Сякаш се сбъдваше отдавна таена фантазия.
— Мразя да пътувам сама. Екипът, с който работя, е от италианци и изобщо не ги познавам. Ще прекараме ли деня заедно? И аз не съм била в Рим, да го разгледаме.
Тя сложи ръка върху моята, за да ме окуражи да се съглася. Сякаш ми беше нужно окуражаване.
Когато взехме куфарите си и излязохме навън, ме блъсна стена от жега, каквато не бях усещал. Карън спря такси.
— Ще го впиша в разходите си — каза тя за мое облекчение, тъй като имах намерение да взема автобус. Съгласихме се да идем първо до моя хотел, а после до нейния, защото беше по-близо до центъра. Пътуването с таксито беше откровение. На всеки ъгъл имаше паметник, сграда или статуя, сякаш излезли от учебниците ми по история. Беше почти плашещо да видя, че още се извисяват сред тълпите туристи.
Спряхме пред моя „хотел“ в запуснат район зад гара „Термини“. Входът беше на една занемарена улица; по стръмни стъпала се стигаше до малка рецепция. Набързо хвърлих куфара в безличната си стая, изтичах в банята в края на наклонения коридор, измих се под мишниците, напръсках се четири пъти дълго с дезодорант и облякох най-хубавата си риза — с къс ръкав и от лен.
Погледнах се в огледалото и за един шокиращ момент от него ме погледна баща ми. На бюфета вкъщи имаше негова снимка, правена на вечеря с танци с отбора по ръгби — с пригладена назад коса и изваяна челюст. И той имаше синина под лявото око от сблъсък в контактния спорт. Изглеждах добре като него. Поне на външен вид с Карън не бяхме чак толкова необичайна двойка. За секунда съжалих, че баща ми не беше жив, за да ме види такъв, но отказах да си съсипя момента със спомени за него и пропъдих тези мисли от главата си.
Карън ме чакаше в таксито. Буквално хвърлих ключа на администратора Марио на път навън. Той ме спря.
— Майка ви се обади — каза той с глас на участник в реклама на пица.
— Майка ми ли? — попитах засрамено.
— Да, трябва да ѝ се обадите сега.
— Благодаря. Ще ѝ се обадя по-късно.
— Не сега? — беше разочарован от мен.
— После — казах, отстъпвайки заднешком към стълбите.
Той неодобрително поклати глава. Ядосах се. Мама си оставаше мама. По дяволите, не можеше ли да ме остави на мира за един ден? Всеки ден ли щеше да ми звъни? Разговорите с чужбина щяха да струват цяло състояние. Щях да ѝ се обадя на другия ден. Сега смятах да се насладя на Рим с моята приятелка Карън, която беше и фотомодел.
Тя ме изненада. Вероятно бях очаквал, че момиче от такова семейство не се интересува от култура. Знаеше много за историята на изкуството и решихме да видим две картини на Караваджо в църквата на августинците „Санта Мария“ на Пиаца дел Пополо. В училище не бях изучавал изкуство и не знаех нищо за историята на изкуството и художниците, но тя говореше много ентусиазирано и проникновено, посочвайки как е използвал светлосенките.
Опитах се да видя тези неща през нейната призма и макар че картините бяха безспорно красиви дори за моето невежо око, ентусиазмът ѝ ги направи още по-вълнуващи и важни. Купих си пощенски картички с тях и съжалих, че не нося фотоапарат. Бриджет ме беше отблъснала завинаги от фотографията. Карън беше изненадана, че не нося фотоапарат, но тъй като прекарваше толкова време на снимки, се зарадва на отсъствието му. По-късно съжалих, че нямам снимка на мен и Карън в Рим.