Музеите и галериите бяха приятно хладни. Навън слънцето беше безмилостно. Благодарих на Бога, че не тръгнах на това пътуване, преди да отслабна. Нямаше да издържа на жегата, нито на обикалянето. Следобед, седнали на Испанското стълбище, закусихме с улична храна и я прокарахме с бира. Отбивахме се във всички красиви църкви на Виа дел Корсо с невероятно украсените им странични параклиси. На края на улицата пред нас се извиси огромна постройка. Едва когато я наближихме, осъзнах монументалния ѝ мащаб.
— Какво е това? — попитах.
Карън се консултира с пътеводителя и обясни, че е паметникът на Виктор Емануел II в подножието на Капитолийския хълм.
— Не е ли лудост? — каза тя. — Римляните са ужасени от него. Смятат, че е твърде голям и безвкусен. Какво количество бял мрамор! Не е ли изумително?
Към седем часа и двамата бяхме изтощени. Върнахме се в нейния хотел и аз изчаках в украсеното в стил рококо фоайе, докато тя се освежи. Бирата, която изпих, докато чаках, струваше с няколко хиляди лири повече, отколкото бях очаквал.
Когато тя излезе от асансьора, всички се спряха, за да я погледнат. Косата ѝ беше вдигната високо като на Минерва от фреските във Вила Медичи, които бяхме видели по-рано. Носеше дълга права рокля от тъмносиня коприна, пристегната на кръста с плетен колан. Изглеждаше така, сякаш бе слязла от някой пиедестал и бе оживяла. Бях забелязал, че Рим е пълен с красиви и стройни жени, но Карън изпъкваше с луничките, червената си блестяща коса и пронизващите си зелени очи. Никой тук не изглеждаше като нея.
— Красива си — казах, но тя не обърна внимание на комплимента. Беше свикнала да ги получава. Погледна ме любопитно, извади малка пудриера от чантата си и нежно потупа с розовата гъбичка под окото ми.
— Нали не те боли?
И дума не можеше да става. Тя обърна огледалцето към мен и червенината от ожуленото беше изчезнала под грима.
Излязохме навън в оживената римска вечер. Беше малко по-хладно. Разминавахме се с групи американски туристи, следващи зелен чадър, продавачи на сладолед и религиозни сувенири и малки групи италианци — всички добре поддържани и говорещи едновременно с уста и ръце.
Тръгнахме по улицата към Пиаца Навона, отминахме няколко ресторанта, пълни с туристи, но Карън ме отведе далеч от тълпата, по една малка уличка до едва забележима врата в стената.
— Портиерът на хотела ми каза да дойда тук — каза тя, докато аз гледах с подозрение вратата, на която нямаше име на ресторант, а цветна керамична плочка с номер. Влязохме и се озовахме в голям атриум, покрит с листа. Високи пинии обкръжаваха три кръгли фонтана, украсени като миниатюрни копия на фонтана ди Треви, край който бяхме минали набързо в навалицата през деня. Вода бликаше от устата на каменни гаргойли с мъртви очи. Листата на бугенвилеята бяха влажни от пръските на фонтаните.
Дребен мъж със зле боядисана коса изскочи изневиделица и ни поздрави.
— Prego.
Посочи към един ъгъл и когато го последвахме, иззад дърветата се появи сводеста колонада, отворена от едната страна към двора, а от другата — към оживена кухня. В нея бяха подредени прости дървени маси, покрити с хартиени покривки, заети главно от възрастни италианци. Ние бяхме единствените туристи, но дори моето присъствие да ги беше подразнило, те явно бяха очаровани от Карън и любезно ни поздравиха с кимане. Красотата е международен паспорт. Използвах разговорника си, за да разшифровам менюто, което включваше пица и паста, както може да се очаква, но също и патладжан, моцарела и артишок, които бяха екзотични ястия за мен.
Изпитвах непреодолимо желание да погълна всичко от менюто, но се сдържах, за да ям деликатно пред Карън. Тя, разбира се, яде, както може да се очаква от модел — чоплеше храната като врабче, но и се оплакваше. Призна, че би искала да яде повече, но не смеела да качи и грам, защото била на диета. Вътрешно изстенах, когато отнесоха наполовина пълните ѝ чинии. Реших, когато остана сам, да си доям с улична храна.
Не помня по-хубав ден през живота си. Разговаряхме свободно. Беше без значение, че имахме малко общи интереси. Тя изслушваше мнението ми за съвременни събития и книги, а аз научих повече за поп звезди, актьори и мода, отколкото съм знаел някога, но успявахме да се заинтригуваме взаимно. Разговорът неизбежно се обърна към Ани.