— Няма да се откажа, докато не я намеря, дори ако трябва да се обърна към вестниците, дори ако проваля новия ѝ живот. Тя ни дължи нормален контакт. Едно нищо и никакво писмо след шест години травма не е достатъчно. Тя едва не ни съсипа.
Държах се предпазливо.
— Какво ще стане, ако просто престанеш? Ако спреш да я търсиш и забравиш за нея?
Очите на Карън се навлажниха.
— Не мога. Обичах я. Знам, че и тя ме обичаше. Има нещо нередно в това. Имам чувството, че я държат някъде насила. Няма логика.
Не знаех какво да кажа, затова премълчах.
— Съжалявам. Провалих деня ни. А беше съвършен, нали?
— Да.
Платих сметката и се опитах да не изпадам в паника от въпроса как ще преживея до края на седмицата.
В десет часа тя сподави прозявка и аз ѝ предложих да я изпратя до хотела.
Докато вървяхме бавно по улиците, се чудех дали да я хвана за ръката. Тя висеше отпусната до моята, докато вървяхме — само на сантиметри. Окуражен от виното, изпито на вечеря, си помислих, че може би имам шанс, но точно преди да посегна, тя внезапно се обърна.
— Закуси с мен утре! Няма да ме вземат преди единайсет часа.
Приех с готовност. Разделихме се с целувка по бузата. За секунда усетих, че може да се целунем истински, но аз бях този, който се поколеба. Защо? Най-много от всичко исках да я последвам по величественото стълбище на хотела ѝ, но нещо ме спря.
— Ще се видим сутринта — каза тя и отдръпна пръстите си от рамото ми.
Тръгнах бавно към хотела си, чудейки се какво ми става. Спрях в малка пицария и сам изядох много голяма пица. Собственикът беше смаян от способността ми да се тъпча, а аз се зачудих дали старият ми апетит не се завръща.
Улиците и алеите зад гара „Термини“, които изглеждаха така оживени по-рано, сега придобиха зловещ вид и отначало си помислих, че лошите ми мисли са довели до тази промяна в атмосферата, но после забелязах момичетата. На групи от по две или три, облечени неподходящо за възрастта си в много къси миниполи, оскъдни блузки и безумно високи токчета. Когато наближих, те започнаха да ми подсвиркват и аз осъзнах, че се продават. Опасен на вид мъж в кожено яке седеше в един мерцедес наблизо и наблюдаваше стоката си. Явно беше сводникът. Момичетата ме последваха няколко метра, като подвикваха и подсвиркваха. Опитаха да ме заговорят на няколко езика, включително английски, но аз вървях с наведена глава и ръце в джобовете. Знаех, че не изглеждам достатъчно богат, за да ме ограбят, и се измъкнах невредим.
Срещата ме разстрои. Мислех само за Ани. Как е продавала тялото си като сладолед на първия купувач. Чудех се дали мъжът в мерцедеса беше там, за да ги наглежда. Дали се държеше добре с тях? Или ги биеше, а може би и убиваше?
Когато се върнах в хотела, Марио още беше дежурен.
— Сега ще телефонирате на майка си, нали? Обади се четири пъти.
Боже!
— Веднага ще ви свържа.
— Благодаря, но ще се обадя сутринта.
— Не сега?
— Не. Късно е. Утре.
Той въздъхна дълбоко. Подозирах, че никога не би карал майка си да чака да ѝ се обади.
— Има още едно съобщение. От жена. Казва се Хелън.
— Хелън? Кога?
Той сякаш се поколеба да ми каже.
— Преди половин час.
Боже, нещо не беше наред.
— Отивам в стаята си. Можеш ли да ме свържеш с Дъблин след пет минути?
— Да. С Хелън или с мама?
Не му отговорих, а запрескачах стълбите по две, ужасен от новините, които ми предстоеше да чуя.
В стаята си вдигнах слушалката с трепереща ръка. Нямах настроение да търпя нахалството на Марио и му издиктувах сопнато домашния си телефон. Той ме свърза незабавно. Вдигна Хелън.
— Хелън! Какво правиш там? Добре ли е мама?
Чух да казва „Той е“, после се чу стържещ звук, сякаш някой друг взе слушалката, докато на заден фон се чуваха приглушени гласове.
— Лорънс, къде беше? Цял ден се опитваме да се свържем с теб.
Гласът на мама беше задъхан и възбуден.
— Защо? Какво е толкова важно?
— Не се разстройвай, скъпи, но баба ти почина тази сутрин. Чичо ти Фин и леля ти Роузи са тук. Ужасно е. Случиха се толкова много неща. От теб зависи, но мисля, че трябва да си дойдеш.
Проклятие! Проклятие! Проклятие!
— Да, ще си дойда.
— Чудесно, скъпи. Знаех, че ще се върнеш. Хелън отиде в пътническата агенция и ти резервира билет за първия самолет утре сутрин.
— Какво?!
— Тя много ми помага. Искаш ли да говориш с нея? Хелън!
Мама остави слушалката и Хелън отново я взе.
— Съжалявам за баба ти, Лар. Знам, че беше звяр свиреп, но все пак ти беше баба.