— Благодаря. В колко часа е полетът ми утре?
— В 9:20. Можеш да вземеш билета на летището. Урежда ли те?
Обадих се на Марио да ме събудят сутринта. Казах му, че ще си тръгвам. Той се ядоса, че отменям едноседмичния си престой, но когато му казах, че трябва да се прибера при майка си, защото баба ми е починала, веднага ме разбра. Помолих го да се обади в хотела на Карън. Администраторът отказа да ме свърже с нея, защото предупредила да не я безпокоят. Явно „сънят за красота“ е нещо реално. Помолих го да ѝ предаде извинение, че не мога да отида за закуска, защото трябва да се върна в Ирландия.
Лежах и обмислях последните 48 часа от живота си. Вчера баба беше жива, съпругът на Карън ме нападна, а сега лежах тук след един ден в Рим с нея. Наистина ми беше мъчно за баба Фиц. Макар да се държеше грубо, мисля, че винаги ми мислеше най-доброто. Когато бях малък, тя ме обожаваше и мама ревнуваше.
Знаех, че след погребението няма да се върна в Рим. Полетите бяха твърде скъпи.
За щастие Марио не беше дежурен на сутринта. Мълчаливо момиче ми сервира силно кафе с шоколад на прах и кроасан и спря на улицата такси, което да ме откара на летището.
Мама ме поздрави през сълзи, когато се прибрах. Хелън беше пренощувала в една от свободните стаи, за да ѝ прави компания.
— Боже, Лар, какво е станало с лицето ти?
Бях забравил за ожулването.
— Някакви хулигани ограбили Лорънс — каза мама.
По-късно Хелън ме въртя на шиш за „ограбването“. Не можеше да разбере защо не са ми взели портфейла и часовника.
— Стига, Лар, какво стана всъщност?
— Блъснах се в един рафт на работа.
Тя изцвили от смях.
— Голям си идиот. Защо майка ти мисли, че са те ограбили?
— Ако ѝ кажа истината, ще ми забрани да ходя на работа. Знаеш каква е.
— Ще съдиш ли офиса?
— Какво? Не.
Тя сви рамене.
— Аз бих ги съдила.
Не се и съмнявах.
После Хелън ме прегърна здраво.
— Мамка му — прошепна тя, — мислех, че баба ти ще живее цяла вечност. Тя беше желязна.
Хелън остана цял ден, за да помага на мама. Дори свърши някаква лека домакинска работа, преди да дойде да се сбогува.
— Двайсет паунда, ако обичаш, Лар.
Беше по-лесно да ѝ платя, отколкото да споря с нея.
Баба била открита от съседка. Получила инфаркт. Може би от същия вроден дефект, който беше убил баща ми, макар че и стресът от убийството несъмнено беше допринесъл в неговия случай. Мама се държеше стоически въпреки сълзите. Тя, чичо Фин и леля Роузи уреждаха погребението. Леля каза, че всяко погребение, на което ходиш, ти напомня за всички останали, на които си бил. Аз бях ходил само на едно.
— Знаеш ли, почти нищо не помня от погребението на баща ти. В такова състояние бях — каза мама.
Преди погребението от уважение към баба помолих Роузи да ми помогне да прикрия с грим ожуленото. Тя поиска да ѝ разкажа всичко за обира. Колата, която трябваше да ни закара в църквата, дойде и не се наложи да обяснявам твърде много.
Стояхме най-отпред в църквата, докато приятелите и познатите на баба ни стискаха ръце и мърмореха съболезнования. Ковчегът беше затворен. Явно беше казала на някого предпочитанията си, за в случай че някой я облече неподходящо. Мама каза, че дали в погребалното бюро полата на баба от туид и наметката ѝ от норка. Това ми се стори неподходящо. Да те погребат с вече мъртво животно, според мен, беше по-лошо, отколкото да го носиш.
След обичайното тътрене из хаотичния, зареден със сандвичи дом на чичо Фин и леля Роузи, усложнено от тълпи старци в различна степен на безпомощност, размесени с осемте им немирни деца, откарах мама у дома.
— Какъв ден! — каза тя, но беше почти весела.
Беше получила каквото искаше. Досадната ѝ свекърва вече нямаше да ѝ се пречка, а синът ѝ се беше върнал у дома, където му беше мястото. Не се опита да се престори, че съжалява, задето почивката ми е свършила, почти преди да е започнала. Не ме пита как съм прекарал моите двайсет и четири часа в Рим. Денят ми с Карън беше нещо, което можех да запазя за себе си. Тя не забеляза настроението ми, а ако го е забелязала, сигурно е решила, че се дължи на провалената ми почивка или на смъртта на баба. Беше във вихъра си, одумваше облеклото на опечалените, изреждаше кои от приятелите на татко бяха присъствали, спомена как добре се справяла леля Роузи с всички тези хора в къщата ѝ. Забърка питиета за двама ни.
— Мисля, че сега ще сме добре — каза тя.
Не разбирах за какво говори.
— Какво?