— Да, разбира се. Радвам се, че имаш напредък.
— Може би сега ще я оставя на мира. Тя не иска да ме види, но сега не съм ѝ толкова ядосана, ако ме разбираш.
— Да.
Настъпи пауза.
— Виждала ли си се с Лорънс?
Можех да отговоря честно.
— Не, откакто говорих с теб.
— Ясно.
— Защо?
— Мисля, че… Съжалявам, че ви заподозрях.
— Няма нищо, сигурно ти се е сторило странно.
— Да, мисля, че той иска пак да се съберем.
Поех си дълбоко дъх.
— Така ли?
— Джоузи го видяла в Атлоун в събота. Мисля, че може би е искал да дойде у дома, но не се е решил. Сигурно не знае, че съм се преместила в Мълингар.
Бриджет се задъхваше от вълнение.
— Но не е ли отишъл у вашите?
— Не, знаеш колко е нервен понякога, а и след това, което стана последния път, не го виня. Снощи му се обадих и оставих съобщение, но онази кучка майка му сигурно не го е предала. Утре ще му се обадя на работа.
Постарах се разочарованието да не проличи в тона ми.
— Чудесно, това е чудесно. Много се радвам за теб. Честно — излъгах аз.
Не се обадих на Лорънс, а и той не ми се обади. Пренесох се в новия си апартамент и след като разопаковах кашоните и куфарите и огледах новия си дом, погледнах комплекта бои, изпратен с писмото на Ани от Атлоун. Бяха маслени бои. Ани беше забравила, че мразя маслени бои. Извадих отново писмото. Бях запазила хартията от колета. Погледнах прозрачната кутия, в която бяха боите. Изобщо не приличаше на старинната кутия, която стоеше на витрината на „Кларкс“, но може би само тях е можела да си позволи. Погледнах отново марката. Атлоун, събота, преди три седмици. Нещо ме смущаваше. Не беше ли Лорънс…
Докато си припомнях подробностите, почувствах, че ме втриса и главата ми ще се пръсне. Въпросът внезапно стана болезнено очевиден. Лорънс ли беше пратил писмото — не само това, но и първото? Той ли беше подправил почерка на Ани от тетрадката, която му бях дала? Помня, че беше казал на мен и Бриджет, че някога бил принуждаван да подправя бележниците на другите момчета и много го бивало. Сигурно си е отбелязвал всеки детайл, който му бях казала за нея и ги беше използвал, за да ме убеди, че Ани е още жива. Обадих му се в офиса.
— Лорънс?
— Здравей!
— Здравей.
— Добре ли си?
— Да, но трябва да ти задам един въпрос и искам да бъдеш напълно честен с мен. Няма проблем, ако отговорът е „да“, но трябва да знам.
Отсреща настъпи мълчание.
— Лорънс?
— Да?
— Ти ли написа онези писма от името на сестра ми?
19.
Лорънс
Позволих на мама да мисли, че тя диктува второто писмо от Ани, но то беше твърде безлично, твърде безчувствено за темперамента на Ани, затова го скъсах и написах друго, използвайки думите, които смятах, че Карън иска да чуе. Спомних си, че Карън беше казала нещо за комплект бои, които Ани щяла да ѝ купи, преди да изчезне, затова купих един и го пратих с писмото. Знаех, че това ще придаде автентичност на историята на Ани. Карън щеше да се увери, че Ани още я обича. За мен това беше важно.
Онази събота взех автобуса до Атлоун. От господин Мънро знаех, че Бриджет е била прехвърлена в Мълингар, тъй че нямаше вероятност да се сблъскам с нея. Беше проста работа — слязох от автобуса, отидох в пощата и се върнах на автогарата, за да хвана същия автобус и да се прибера в Дъблин.
Мама нетърпеливо очакваше завръщането ми. Имаше новини. Беше ходила на пазар и беше подновила изцяло гардероба си. В бюфета имаше скъпо вино, а в хладилника — пушена сьомга.
— Получихме къщата! — възкликна тя.
Явно баба я беше оставила на нас. Обзавеждането, сред което имаше някои хубави антични мебели и забележителни картини, беше завещано на чичо Фин и леля Роуз. Преди осем години баща ми беше убедил майка си да продаде викторианската си къща с четири спални в Болсбридж и да купи отдалечена къщичка на една скала в Килани. Беше инвестирал парите в злополучните сделки с Пади Кери, които ни бяха лишили от всичко. Мама имаше намерение да продаде къщата, да прибере парите и да харчи за лукс, какъвто отдавна не можехме да си позволим. Отново бях слисан от явното ѝ злорадо задоволство. Подправените писма не бяха от никакво значение за нея. Дори не ме попита за пътуването.
Няколко дни по-късно чичо Фин дойде у дома с леля Роузи. Поздравих ги любезно, но чичо не беше настроен за светски приказки.
— Става дума за завещанието на майка ми. Надявам се да постъпиш, както е редно — обърна се той към мен.
Мама се намеси.
— Така искаше Елинор. Нали не намекваш, че не е била с ума си?