— Като се замисля, не съм — от четвъртък или петък. Обикновено радиото ѝ ме събужда.
Тогава за първи път се разтревожих. Ани не би заминала, без да ми каже. А и къде би отишла?
— При някой мъж? — предположи Деси, но млъкна, когато го изгледах лошо.
Обикновено се чувахме два-три пъти седмично, но в сряда още не се беше обаждала. Отидох да питам мама, но и тя не се беше чувала с нея.
— Да ти е казвала, че заминава?
— Не, това е странно.
Бях още там, когато татко се прибра от пекарната.
— Сигурно се забавлява някъде. Ще се появи.
— Досега не е изчезвала за толкова време. Мина почти седмица.
— Кога я видя за последно?
— Миналия вторник. Каза ми да намина в събота. Обеща да ме чака.
Не му казах за комплекта за рисуване. Нямаше смисъл.
— О, обещала ти, така ли? — подметка той саркастично.
Когато и в петък не успяхме да се свържем с нея, всички бяхме наясно, че нещо не е наред. С татко отидохме заедно в апартамента ѝ, докато мама звънеше на приятелките ѝ и на някои от бившите ѝ колеги. В сградата, където беше апартаментът на Ани, една от другите наемателки каза, че не е била там цяла седмица. Обадихме се на хазяина от автомата в коридора и той дойде — едър потен мъж с голям нос, който се оплакваше, че го безпокоели след шест следобед. Отключи ни стаята ѝ с ключ от огромна връзка. Всичко беше подредено по конец, както обикновено, познатите ми нейни дрехи бяха в гардероба, освен сивото ѝ палто, вълнената рокля без ръкави, която мама ѝ беше купила за рождения ден, и високите до коляното тъмнолилави ботуши. Не исках да ровя из нещата ѝ, но един поглед беше достатъчен, за да разбера, че не беше заминала. Продълговатият ѝ пътен сак все още беше под тоалетката. В мивката имаше една чаша за кафе с петно от плесен на дъното.
— Тя не би я оставила така, татко, ако смяташе да заминава. За няколко часа — да, но чашата явно стои тук дни наред.
Хазяинът каза:
— Другата седмица трябваше да си плати наема. Няма да допусна да бъда на загуба.
— Ще млъкнеш ли?! — каза баща ми и в себе си се зарадвах, защото защитаваше Ани, а отдавна не го бях чула да го прави.
Хазяинът ни изгони и каза, че ако не си получи наема до другата седмица, ще изхвърли багажа на Ани на улицата.
Когато се прибрахме с новината, мама беше уплашена до смърт. Никой от приятелите на Ани не я беше виждал от повече от седмица и не отишла на две от местата в центъра, където чистеше. Само това не би ме разтревожило, но плахата ми майка смело беше отишла във „Викингът“. Редовните клиенти познавали Ани, но ѝ казали, че не е ходила там повече от седмица.
— Мислиш ли, че пак е надула корема и се е върнала в „Сейнт Джоузеф“? — попита татко и в гласа му се долавяше угриженост.
— Никога не би се върнала там, татко, за нищо на света. Сигурна съм — мама се съгласи с мен. — А дори да е бременна, защо би тръгнала нанякъде без дрехите си или без чанта?
— Ще се обадя на полицията — каза татко в петък, 21 ноември 1980 година.
3.
Лорънс
Чух как го казва съвсем ясно.
— Уикендът на 14 ноември? Нека да помисля… Почакайте… Нека да помисля. Да, бях тук с жена си. Защо питате, полицай?
— През целия уикенд? Не сте ли излизали от къщата?
— Да, върнах се от работа към шест часа в петък и повече не излязох.
Беше лъжа.
— Само с жена си ли бяхте тук? Нямаше ли някой друг?
— Синът ми излезе в петък, но мисля, че се прибра преди полунощ. За какво става дума?
— Ами, господине… Често са виждали една кола пред дома на липсващата жена през последните месеци, господине… Като вашата, господине… Старият ягуар.
Тонът на полицая беше нервен, раболепен. Прекалено често казваше „господине“. Беше ясно, че е изтеглил късата сламка, за да го пратят да разпитва баща ми. Или съдия Фицсаймънс, както беше по-известен напоследък.
— Мога ли да попитам за името ви? — каза баща ми и макар да не го виждах, долавях тона на превъзходство в гласа му, смесен със странен, нов за мен трепет. Вратата на кухнята зад мен беше леко открехната и аз наострих уши, за да чуя какво става на прага.
— Муни, господине. Съжалявам, че трябва да ви разпитвам като…
— И какъв е чинът ви, Муни? — Той наблегна на „у“-то.
— Детектив съм, господине.
— Разбирам. Не старши детектив, нито инспектор.
Познавах този тон. Татко можеше да се отнася грубо или презрително с непознатите и от време на време внезапно избухваше. Понякога ме плашеше. Не мисля, че го правеше умишлено, но така си беше.