— Не, но сигурно разбираш колко е несправедливо. Андрю пропиля нашето наследство, а само ти печелиш от това, което е останало.
— Оставила ви е обзавеждането, не е като да не получавате нищо.
Мама се опитваше да демонстрира благоразумие.
Леля Роузи ме погледна сърдито.
— Длъжник си ни.
Защо гледаха мен? Мама изобщо не им обърна внимание.
— Нали няма да оспорваш, Фин? Да ни влачиш по съдилища и да вкараш семейството в публично зрелище?
— Не, разбира се, но Лорънс е достатъчно голям, за да реши какво да прави.
Не разбирах.
— Аз? Защо аз?
Чичо погледна яростно мама.
— Дори не си му казала истината, нали? — той се обърна към мен. — Майка ми е оставила къщата на теб, Лорънс. Не на Лидия, само на теб. За да бъдеш независим.
Мама каза предизвикателно:
— Да, и Лорънс не вижда причина да дели парите с вас.
Леля Роузи се разяри.
— Можеше да му кажеш, Лидия. Е, какво смяташ да правиш, Лорънс? Ще я продадеш и ще запазиш парите за себе си, или като почтен човек ще ги поделиш с нас?
Мама застана зад мен и сложи ръце на раменете ми.
— Отвратителен е начинът, по който се опитвате да изнудите сина ми. Моля ви да си вървите. Веднага.
И ги изпрати до вратата.
— Каква наглост! За кои се мислят, че да ни казват какво да правим с наследството си? Баща ти щеше да позеленее, ако беше видял какво става. Не им обръщай внимание, Лори. Къщата е наша и ще правим каквото искаме с нея.
— Моя. Къщата е моя — поправих я аз.
— Разбира се, скъпи — каза тя, пускайки най-ослепителната си усмивка.
После продължи да мърмори за чичо Фин и леля Роузи.
— Защо не ми каза, мамо?
— Не вдигай шум за нищо, Лорънс. Каква е разликата?
— Мамо, не е честно. Те трябва да получат половината от парите за къщата.
— Защо? Защо трябва да получат нещо? Елинор знаеше какво прави. Фин и Роузи могат да си позволят осем деца, а ако не могат, да не са раждали толкова много.
Мама се опита да скрие завистта си от способността на леля да роди успешно осем деца.
— Ние мизерствахме. Знаеш, че не обичам да се оплаквам, но искам да живеем така, както бяхме свикнали. Когато баща ти умря, всички се опитваха да ме убедят да продам тази къща и да се преместя в грозен малък апартамент и знам, че ти струваше много да останем тук, но сега можем да се поотпуснем. Заслужил си го, скъпи.
Същата вечер дойде Хелън. Сега те с мама бяха в добри отношения, защото беше ѝ помагала покрай погребението на баба. Дори ми се струваше, че мама би искала да продължим тийнейджърската си връзка. Тя даже ни остави насаме.
— Баба ми е завещала къщата си.
— Сериозно? Това е супер. Собствен дом.
— Всъщност не, мама ще я продаде.
— Чакай, на кого е завещала баба ти къщата?
До този момент не бях се замислял за това. Мислех, че трябва да продадем къщата и да поделим парите с чичо Фин, но Хелън ми разкри още една възможност.
— Твой собствен дом. Без наем? Как ти се струва?
Докато я описвах, постепенно осъзнах, че това е точно каквото ми трябва. А и баба беше подчертала, че иска да съм независим.
— Доста изолирана е, над една магистрала с три платна в Килани. С една голяма спалня в еркер, издаден над върха на скала. Голяма дневна с изглед към остров Долки и залива. Кухнята е малко старомодна. Няма съседи. От едната страна са железопътните релси, а зад тях са скалите и морето.
— Идеално за купон — каза Хелън, която изобщо не ме разбра.
В Рим Карън ми беше казала, че ще се изнесе от апартамента на баща си. Бях впечатлен от желанието ѝ да живее свободно и независимо. Време беше и аз да направя същото. Изненадах се, че Карън не ми се обади, след като получи писмото, но бях зает да правя планове за нашето бъдеще — нейното и моето.
Същата вечер казах на мама, че в края на седмицата ще се преместя в къщата. Не го усуквах. Бях делови и ѝ казах, че трябва да живея като независим възрастен човек и как скоро тя ще разбере, че е по-добре и за нея. Обясних, че пак ще плащам сметките и разходите ѝ и че ще идвам да я видя поне веднъж седмично. Тя щеше да бъде свободна да кани Малкълм, когато си поиска. Бях убеден, че той щеше да се чувства по-удобно в къщата, ако ме няма.
Мама се разплака, молеше ме да остана, но аз не се хвърлих да я утешавам. Чувствах се ужасно, но не можех да отстъпя отново. Трябваше да ми позволи да порасна. Тя се качи в стаята си и остана там цяла вечер.
Към единайсет часа почуках на вратата да ѝ пожелая лека нощ. Отговор нямаше. Отворих вратата. Тя беше просната облечена на леглото.