Мама се оправяше. Говореше за свръхдозата като за дребна грешка. „Много глупаво от моя страна.“ Настояваше, че това няма да се повтори и че е реагирала прекалено остро на новината, че ще се изнеса. „Просто никога досега не съм била сама.“ Все още не искаше да си тръгна.
Най-после бях започнал да се възмущавам от майка си. Емоционалното ѝ изнудване ме държеше в капан. Хелън беше добра компания и макар да се разбрахме да поддържаме връзка, когато си тръгна, тя ми липсваше. В отношенията ни нямаше нищо романтично. Колкото и да бе необичайно, тя се беше оказала добър приятел в тежък момент.
Въпреки това постоянно мислех за Карън, чудех се как е реагирала на второто писмо на Ани, а после един ден тя ми се обади в офиса.
— Ти ли написа онези писма от името на сестра ми?
Замълчах, обмисляйки последствията от отговора си, но ми беше писнало от хитрости и измами, бях изтощен от лъжи. Исках най-доброто за Карън. Ако сега разбереше, че баща ми е убил сестра ѝ, че Ани е заровена в градината ни, че това е краят на търсенето ѝ, щеше ли това да ѝ осигури покой? Щях ли аз да намеря покой?
— Да — отвърнах.
Тя въздъхна и най-неочаквано каза:
— Мисля, че и аз те обичам.
20.
Лидия
Лорънс ми каза, че ще се изнесе. Не можех да го позволя. Мястото му щеше да бъде винаги тук, при мен. Той помисли, че съм се побъркала. Личеше си по начина, по който ми говореше понякога — сякаш съм дете. Реших да използвам убеждението му, че психиката ми е нестабилна, в наша обща полза. От известно време той се отдръпваше от мен, беше потаен и подозрителен. Укриването на историята с Ани Дойл му се беше отразило зле. Казах му, че не бива да мисли за това, но той много се тревожеше.
Проклетата Елинор ме изигра със завещанието си. Беше ми казала, че ще се погрижи за нас, но ме беше изключила и се беше погрижила само за Лорънс. Винаги го е обожавала и често критикуваше качествата ми на родител, но дори когато чух думите от нейния адвокат — „за да бъде независим“, не повярвах, че Лорънс ще ме напусне. Единствената битка, която очаквах, беше с Фин и Роузи, които искаха „полагаемия им се дял“, защото бяха толкова алчни, че родиха осем деца. Бях планирала да напазарувам дрехи от бутиците, в които още помнеха името ми. Щях да изведа Лорънс и да го науча на най-важните неща за изисканата вечеря и хубавото вино. Копринените пердета в дневната бяха за смяна, както и килимите в коридора, по стълбите и на площадката. На стената над камината имаше пукнатина, а емайлът на ваната ми се лющеше. Татко никога не би допуснал такива несъвършенства. Най-после имахме средствата да възстановим всичко, но Лорънс възнамеряваше да ми се опълчи.
Опитът за самоубийство беше отчаян ход, но трябваше да направя нещо. Изобщо не глътнах хапчета, но изпих много вода, за да има какво да повърна, когато ме намери, в което бях сигурна. Знаех, че Лорънс никога няма да ме прати в „Сейнт Джон ъв Годс“ и за щастие той запази хладнокръвие и се обади на Хелън. След това започнах да виждам Хелън в друга светлина. Беше ясно, че тя обожава „Авалон“. Не ѝ трябваше сериозен повод, за да се появи. Беше се оказала полезна, когато Елинор умря. Макар и вулгарна и нецивилизована, тя беше забавна и прекрасно недискретна, освен това носеше известно име. Майка ѝ Анджела Д’Арси беше поетеса. Не беше написала нищо по мой вкус и, разбира се, беше ужасен бохем. Не беше изненадващо, че Хелън е толкова дива, но тя ми разказа цялата история за гостуването на Лорънс при семейството на Бриджет в Атлоун. Колко смешно, че глупавото момиче наистина бе очаквало моят Лорънс да се ожени за нея, след като нямаше нито образование, нито произход. Реших, че ще е полезно да държа Хелън край себе си, тъй като Лорънс явно ѝ се доверяваше повече, отколкото на мен.
За съжаление „свръхдозата“ задържа Лорънс само временно. Беше решен да осъществи плановете си и да заживее в къщата на Елинор. Опита се да ме подготви за заминаването си, като канеше Малкълм още по-често, сякаш Малкълм можеше да замени Андрю или Лорънс.
С Малкълм не бяхме говорили за инцидента с Ейми Малоун, откакто се беше случил. Казах му категорично, че ако иска да продължим отношенията си, не бива повече да споменава името на Даяна. Лорънс не му каза за хапчетата, но Малкълм заподозря, че има някакъв проблем с душевното ми състояние и настоя да отида на лекар. Продължавах да твърдя, че просто съм изкарала тежък грип. С Лорънс се разбираха добре и аз помолих Малкълм да се намеси и да помоли Лорънс да не се изнася.
— Лидия, той е на двайсет и три години. Мислиш ли, че ще остане тук завинаги?