— Защо не? Всичко, което му е нужно, е тук, в „Авалон“.
— Освен свободата му.
— Не разбирам за какво говориш.
— Младеж като него би трябвало да може да кани момичета, без майка му да наднича над рамото му.
— Но той няма приятелка. Поне аз не знам.
— За това говоря. Той е хубав младеж. И да няма, скоро ще си намери, а не каза ли, че ти не си се запознала с последното момиче? Бриджет, нали?
— Лорънс реши да не я води у дома. Никога не съм ѝ забранявала да идва вкъщи. Хелън идва и си отива, когато реши.
— Изненадан съм, че се разбираш с нея. Понякога е много невъзпитана. Удивен съм, че Лорънс е излизал с нея.
— Всъщност Хелън му въздейства добре. Виждаш ли, ти изобщо не го познаваш.
— Знам, че иска да порасне, да напусне дома си и мисля, че ще е полезно и за теб, ако го направи. Живея на десет минути оттук. Мога да дойда, когато ти е нужно.
Изобщо не се нуждаех от Малкълм, но съм твърде възпитана, за да го кажа. Имах друг план как да задържа Лорънс у дома. Той изискваше голяма финансова жертва, но нямаше да изгубим всичко. Една вечер отидох у зет си.
Фин не ме посрещна възторжено.
— Лидия, какво искаш?
Неуважението в гласа му беше непростимо, но аз прикрих неприязънта си и заговорих по същество.
— Фин, обмислях нещата и сега разбирам, че сгреших, като реших, че можем да задържим къщата. Искам да направим това, което ти предложи — да я продадем и да си поделим печалбата.
Той едва се въздържа да не затанцува джига още на мига. Повика Роузи и ме поканиха да вечерям с тях. Какъв спектакъл беше! Да, винаги съм искала още деца, но моите деца щяха да бъдат добре възпитани. Присъстваха пет от осемте деца, две от които бяха тийнейджъри и изглежда се състезаваха кой може да бъде най-нацупен. Лорънс никога не го правеше — дори когато се наложи да смени училището, а това беше по вина на Андрю. Малките деца се катереха по масата, пълзяха под нея и се замеряха с грах като диваци. Освен грах вечерята се състоеше от панирани рибени късчета и картофени гофрети — съвсем ново преживяване за мен. Роузи беше непримирима. След като чиниите и децата бяха изнесени от стаята, тя каза:
— Много се радвам, че си взела това решение, Лидия. С осем деца е доста трудно. Парите ще ни дойдат добре. Училищните такси ни съсипват.
— Когато се наложи ние да правим жертви, Лорънс тръгна на държавно училище.
— Да, знам, но Андрю изгуби парите. Фин няма нищо общо…
— Да забравим всичко това — прекъсна я Фин, който явно беше доловил остротата в тона ми.
— Има още един малък проблем — казах аз. — Лорънс е обсебен от идеята той да живее в къщата, а както знаете, той е наследникът. Опитах се да го убедя, че най-доброто, най-честното би било да си живее у дома.
Фин и Роузи се спогледаха.
— Какво говориш, Лидия?
— Че не искам да се разделя със сина си, затова се надявам вие двамата да го притиснете, без да ме намесвате.
— За бога! — каза Роузи.
— Роузи — предупреди я Фин.
— Това е безобразие! — тя не му обърна внимание. — Трябваше да продадеш този мавзолей преди години. Дори не е ипотекиран. Щеше да има достатъчно пари, за да си купите с Лорънс хубави жилища. Ти тормозеше Андрю с всичките си капризи и искания за поддръжката на „Авалон“, а сега и на Лорънс му е писнало. Не е правилно младеж като него да издържа мързеливата си майка в имението ѝ. Той иска да се махне, а ти ни използваш, за да го накараме да остане.
— Роузи! — Фин повиши глас.
Не ѝ обърнах внимание, а се обърнах към него.
— Ако успееш да го убедиш, и двамата ще получим каквото искаме.
Роузи изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си.
Фин заговори бавно и внимателно.
— Жена ми е права. Андрю те обожаваше. Смяташе, че си най-красивото същество, което е виждал. Толерираше фобиите ти, защото така можеше да те има само за себе си. Усърдно се стараеше да ти даде всичко, което поискаш — независимо дали беше диамантен пръстен, кожено палто или обяд в „Мирабо“, но на теб никога не ти стигаше, нали, Лидия? Макар да не се съгласих, майка ми е знаела какво прави, когато е оставила къщата на Лорънс. Андрю никога не би поел толкова голям финансов риск, ако ти не го притискаше през цялото време. Майка ми се опитваше да спаси Лорънс от теб. Ако нямахме такава нужда от парите, нямаше да се замисля да оставя Лорънс да живее в къщата, но ще говоря с него. Отново получаваш каквото искаш, Лидия, както винаги.
Докато произнасяше малката си реч, бях взела чантата и палтото си. Той ме последва по коридора и надолу по предните стълби на разнебитената им къща. Аз продължих напред.