Оказа се, че Фин и Роузи не са успели да убедят Лорънс да се откаже от къщата. Подозирам, че не са се старали много. Бяха решили, че съм някакво чудовище. Скъпото ми момче сега отчаяно искаше да се изнесе. И тогава Малкълм влоши още повече нещата за мен.
Лорънс още не се беше изнесъл, но се прибираше все по-късно, понякога не преспиваше у дома, без да ми даде каквото и да било обяснение. Внимавах да не задавам въпроси, но бях сигурна, че спи с различни жени. В такива вечери той правеше необходимото, та Малкълм да е у дома, но една вечер се прибра към девет часа и от изражението му разбрах, че нещо се е случило. Намери ме в кухнята.
— Кажи ми за Даяна — каза тихо.
— Какво?
Той взе снимката ѝ иззад гърба си и я сложи на масата между нас.
— Разкажи ми за деня, когато тя се удави.
Заведе ме до един стол и ме подкани с жест да седна.
— Защо? Не искам… За какво говориш?
— Когато бях малък, попитах татко за нея и той ми каза, че се удавила на плажа. Каза ми никога да не питам теб за нея, защото много си се разстройвала.
— Бил е прав. Не искам да говоря за това.
Понечих да се изправя, но Лорънс застана на вратата.
— Току-що вечерях с Малкълм. Не мога да повярвам, че цял живот си крила тази тайна от мен. Той каза, че трябва да те попитам, че така ще ти помогна да говориш за това. Разкажи ми за деня, когато се удави Даяна.
— Не помня, бях още дете.
— Той казва, че помниш, че не можеш да забравиш. Че тя се е удавила, а ти виниш себе си.
За миг ме обзе глупавата идея, че може би Малкълм е прав, че може би ако споделя историята за злополуката, с Лорънс ще се сближим. От доста време не ми беше говорил толкова нежно. Всички винаги настояваха, че вината не е била моя, а Лорънс ме обичаше. Може би се нуждаех от неговата прошка.
— След като Даяна умря, ме изпратиха при една леля в провинцията. Не знаех дали някога ще ми позволят да се върна у дома. Дори сега, когато ходя по магазините, бързам да се прибера. Усещането за прокуждане беше мъчение за мен. Беше само за десет месеца, но за едно дете това е цяла вечност.
— Мамо — Лорънс въздъхна и в душата ми влезе малко светлина. Усещах го. Прошката предстоеше. — Продължавай, можеш да ми кажеш. Няма да те осъждам, няма да те прекъсвам.
— Беше след като мама ни напусна. Не е умряла, когато сме били бебета, както съм ти казвала. По-добре да беше. Татко се беше оженил за жена от долен произход. Мама не беше като майките на нашите приятелки. Беше шумна, избухлива и носеше алено червило.
Бях се върнала в друго време — в славните дни на тази къща. В главата си чувах мама и татко да се карат в коридора.
— Татко изгуби много време, за да научи мама как да се държи в обществото, но когато идваше на спортните празници в училище, тя се напиваше и флиртуваше с другите бащи. Винаги ни излагаше. Даяна се срамуваше от нея, но аз обичах майка си. После тя избяга с един водопроводчик и повече не я видях. Напусна ни. Но аз, глупачката, още я обичах. Не можех да приема, че тя не ни обича достатъчно, за да остане. След като тя си тръгна, всичко стана… по-трудно. Цялата нежност изчезна от дома ни. Даяна каза, че се радва, че мама я няма. Тя и татко бяха винаги заедно. Две години беше ужасно и аз бях тъжна през цялото време. Един ден татко каза, че можем да отпразнуваме деветия си рожден ден. Получихме нови рокли от коприна. Прислужниците ни Хана и Том украсиха градината. Беше много красиво. Черешите бяха напълно разцъфтели. Беше подготвено угощение, от дърветата висяха гирлянди със знаменца. Бяхме много развълнувани, сигурна съм, че изобщо не спахме предишната нощ. С Даяна бяхме поканили всички момичета от класа, но… — задавих се при спомена. — Само Ейми Малоун дойде. Каза ни, че другите не ги пуснали, защото майка ни била уличница.
Лорънс ме гледаше съсредоточено. Не исках онази нежност да изчезне, затова леко промених историята.
— Аз не разбрах какво иска да каже, а Даяна каза, че мама е провалила всичко, че аз съм също като нея, че съм проста като мама. Нарече ме невъзпитана и се сбихме. Аз я блъснах във водата и тя… Удари си главата. Почувствах се ужасно. Още е така. Всички казаха, че трябва да си простя, но…
Лорънс изглеждаше объркан.
— В банята ли?
— Не, скъпи, в езерцето.
— Където татко беше погребал Ани Дойл?
За момент се разсеях, докато препусках десетилетия напред.
— Да, тогава реших, че е най-подходящото място. Онази нощ бяхме в такава паника…
Очите на Лорънс се разтвориха широко, той се втренчи в мен и аз осъзнах какво съм казала. Усетих се, млъкнах, обърнах лице към мивката и тъмната градина, но беше прекалено късно.