Всеки път, когато ходех у мама и татко, там ме чакаше писмо от Деси. В началото писмата бяха пълни с извинения и молби да дам на брака ни реален шанс. След известно време започнаха да стават по-практични — например че дошла сметката за поправка на бойлера, а тъй като тогава съм живяла там, би било честно да си я поделим. Макар че фондът за къщата, който бях попълвала всяка седмица, бе още изцяло на негово разположение, му пратих пощенски запис, за да се отърва от него. После писмата станаха обидни. Била съм го направила на глупак. Той щял да ми отмъсти. Всички от химическото чистене ми се присмивали, когато ме видели в списанията и мислели, че съм си навирила носа. Той бил мой съпруг и не съм имала право да го напусна. Ставаха все по-гадни. Била съм тъпа курва като сестра си и съм щяла да стана проститутка като нея. Нямало да се изненада, ако някой ден ме убият, задето се разголвам публично. Заплашваше да продаде на таблоидите историята за сестра ми, която била наркоманка и проститутка, и започнах наистина да се притеснявам, че може да навреди на кариерата ми. Знаех, че разговаря с мама, затова ѝ показах писмата и пак я предупредих да не му казва нищо за мен, както и къде живея. Тя беше потресена и се почувства виновна, че е взела неговата страна. По-късно се запозна с Лорънс и беше очарована от хубостта и изисканите му обноски. Когато говореше с него, включваше „телефонния“ си глас, докато с татко не започнахме да се шегуваме с нея за това.
Връзката ми с Лорънс беше лесна от самото начало. С него нямаше нужда от големи усилия — да се обличам, за да му харесам, да говоря по определен начин, за да го впечатля. Той много пъти ми казваше, че съм хубава, но и също, че съм умна, интересна и забавна. Срещите ни бяха съвсем обикновени. Кино, концерти в кръчми, по някоя вечеря навън, но винаги имаше какво да си кажем и знаех, че красивото му лице никога няма да ми омръзне.
Всичко вървеше много добре, когато Лорънс изведнъж ми се обади една вечер, за да ми каже, че се е нанесъл в къщата. Стори ми се разстроен, но не искаше да ми обясни защо. Изненадах се, защото по онова време тя беше почти без мебели. Той каза, че ще се видим през седмицата, но когато се обадих в офиса му да оставя съобщение, ми казаха, че бил болен и същия уикенд аз взех влака за Килани и изкачих хълма до къщата. Лорънс имаше много планове как да я постегне. Мястото беше хубаво. Прозорците бяха с малки ромбовидни стъкла, по стените растеше бръшлян, от двете страни на входа имаше розови храсти. Почуках с бронзовото чукче. Никой не отговори. Почуках пак и накрая чух тътрене на крака зад вратата и тя се отвори на сантиметър.
— Лорънс, аз съм.
Той колебливо отвори вратата.
— Казаха, че си болен. Добре ли си?
— Да.
Той отвори по-широко, за да вляза. Явно не беше добре — още по халат и небръснат. Последвах го в голата дневна. Завесите бяха дръпнати и скриваха чудесния изглед към залива, а въздухът миришеше на вкиснало.
— Изглеждаш ужасно. Беше ли на лекар?
— Добре съм.
Но явно не беше. На пода имаше дюшек и пухена завивка пред телевизор с изключен звук. Около него се виждаха пакети с чипс, купи с мюсли, кутии от кейк и празни бутилки от бренди.
— Лорънс, какво става?
Той ме придърпа към себе си, сложи глава на рамото ми и заплака. Бях стъписана.
— Какво има? — прегърнах го и се опитах да изстискам болката от него.
— Не мога… Майка ми… — изхлипа той.
Усетих мирис на алкохол и стара пот.
— Трябва да вземеш душ и да си почистиш дрехите. Ще направя чай.
Той кимна и тръгна към банята. Порових в куфара на пода, намерих чиста кърпа и я окачих на релсата сред издигащата се пара. Отидох в кухнята, която беше отрупана с мръсни чинии и празни кутии от храна. Започнах да мия и да чистя, колкото можех. Той явно се беше изнесъл набързо, защото нямаше кърпи или гъби за миене — само няколко стари нащърбени чинии и глинени съдове, останали от времето на баба му.
Винаги съм знаела, че Лорънс е чувствителен и може да бъде емоционален, но се чудех какво може да е станало, за да предизвика този внезапен срив.
Той се появи гладко избръснат и аз му дадох чисти дрехи. Докато се обличаше, той се обърна, сякаш се срамуваше.
— Лар, каквото и да е станало, знаеш, че те обичам, нали? Това все още значи нещо.
— Много съм уморен — каза той. — Искам само да спя.
— Спомена за майка си…
— Не мога да говоря за това. Не искам никога вече да я виждам.