Оставаха три седмици до Коледа, а ние бяхме издържали още една вечер, изпълнена с неловко мълчание. Аз бях загубил интерес към ремонта на къщата. Четки стърчаха от кутии със засъхнала боя, тапетът висеше съдран от едната стена. Без да каже нищо, тя започна да събира малкото вещи, които беше оставила в къщата — четка за зъби, няколко фланелки, някакви гримове в банята. Сложи ги в плик, оставяйки подаръците, които ѝ бях правил. Трябваше да го очаквам. Не бяхме правили любов от седмици и освен за работа почти не излизах от къщата. Може би неврозата на майка ми беше наследствена.
— Напускаш ме.
Беше по-скоро изявление, отколкото въпрос.
В очите ѝ блеснаха сълзи.
— Мислех, че ме обичаш.
— Обичам те, нямаш представа колко.
— А какво се промени?
— Аз… Как бих могъл да ти обясня?
— Ето какво, Лар. Не ме интересува дали майка ти ме харесва или не. Важно е какво мислиш ти. Не е нужно аз да се виждам с нея, но ти трябва да го направиш. Ако не се помирите, между нас е свършено. Можеш да имаш и мен, и нея в живота си. Не е нужно да избираш. Иди да я видиш.
— Не разбираш какво искаш. Не става дума за теб.
— Разбира се, че за това става дума. Не ме прави на глупачка. Иди да я видиш. Кажи ѝ, че сме заедно, но ще продължиш да я посещаваш веднъж седмично. Кажи ѝ, че не е нужно да ме вижда, но не я отрязвай. Заради двама ви. Тя няма да живее вечно. Сама е. Винаги си казвал, че си няма никого. Може да бъдеш и с двете ни. Не е нужно да избираш.
Карън е най-милият човек, когото познавам. Макар да нямаше представа защо, тя знаеше, че майка ми я презира, но все пак беше готова да ме дели с нея, защото не можеше да понесе да гледа как страдам или да слуша за страданието на майка ми. Не можех да откажа на този ултиматум, затова следобеда уредих да се видя с майка си. Бяха минали шест седмици, откакто бяхме говорили — най-дългото време, за което се бях откъсвал от нея през целия си живот.
23.
Лидия
Знаех, че накрая той ще се върне. Така трябваше. С Лорънс сме обвързани. Аз го родих, затова е мой.
През шестте седмици на отсъствието му ядох малко, знаейки, че Хелън ще му съобщи всичко. Бях наистина нещастна, когато отчуждението ни продължи толкова дълго, но знаех, че плаща на Хелън да ме наглежда, тъй че не беше престанал да държи на мен. Обичаше ме истински.
Ругаех глупостта и приказливостта на Малкълм. Явно за него Хипократовата клетва не означаваше нищо. Никога не бих казала на Лорънс или Андрю за Даяна. Нямаше нужда Лорънс да знае за това, но принудена да му кажа, се обърках, когато говорех за езерцето. Синът ми помисли, че ние с Андрю сме убили заедно онова момиче. Може би беше прав, но нямаше представа защо, а знаех, че ако мога да поговоря с него, ще го накарам да разбере.
Спях и плачех в леглото му, опитвайки се да доловя миризмата му. Това беше моята стая, когато бях малка. И когато дръпнах бюрото, открих в стената старото си скривалище. Там намерих снимки на момиче, за което предположих, че е новата любовница на Лорънс. Бях изненадана, когато видях колко е красива. Снимките бяха професионални. Тя можеше да е филмова звезда. И тогава наистина се разтревожих, защото у това момиче имаше нещо, с което не можех да се състезавам. Да, красота, но и младост. Не я исках в живота ни. Намерих и идентификационната гривна и изрезки от вестници за изчезването на Ани Дойл, както и написани ръкописно ужасни фантазии как той излиза с Ани Дойл и прави секс с нея. Кога ги беше написал? Защо беше запазил тези неща? Защо не можеше да забрави миналото?
Опитах се да му се обадя, но той не вдигаше телефона в офиса и го затваряше вкъщи. Седмица след като си тръгна, дойде в „Авалон“ с камион под наем и започна да взема мебели, без да говори с мен или да ме погледне. Мина през къщата седем-осем пъти, без да обръща внимание на виковете и молбите ми. Обмислих нова свръхдоза. Хелън беше конфискувала лекарствата ми и ми ги даваше, сякаш бях дете. Беше намерила и фентермина.
— За какво вземаш това? — попита тя.
Излъгах, че Малкълм ми ги е предписал.
— Идиот — каза тя и ги пусна в тоалетната.
Хелън беше много прозорлива. Имах още един кочан с рецепти от Малкълм и можех да си изпиша каквито лекарства искам, но реших да изчакам и колкото повече чаках, толкова повече се ядосвах на Лорънс.
Но когато след шест седмици той телефонира и каза, че ще дойде в „Авалон“, за да говорим, въздъхнах с облекчение, че синът ми най-после се връща у дома. Написах му рецепта.