Стар люлеещ се стол стоеше в ъгъла на стълбищната площадка.
— Никога не ми позволяваха да играя с него, не помня защо. Сигурно е твърде нестабилен — каза той.
От уважение към личната ѝ неприкосновеност не влязохме в стаята на майка му. Но другите три спални и една малка стаичка — „Тук е спала прислужницата, когато мама е била малка“ — бяха структурно красиви, макар из тях да се търкаляха счупени стари мебели, книги и кутии, покрити с прах. Голяма празна стая с огледална стена и станка за балет се намираше до спалнята на Лидия. Не можах да скрия удивлението си.
— Да, мама е танцувала балет като млада. Още се упражнява всеки ден.
Нищо чудно, че беше в такава чудесна форма.
— Ще ми покажеш ли градината? — попитах, докато се опитвах да видя отвъд отражението си в прозореца.
— Може би друг път. Сега е много студено и тъмно.
Лидия ни повика от коридора, за да каже, че вечерята е готова. Лорънс ме вдигна и ме целуна по устните, преди да изтичаме долу.
Подредбата на масата в трапезарията ме уплаши. Беше сервирано в единия ѝ край, така че Лидия щеше да седи начело на масата, а ние с Лорънс — от двете ѝ страни. Бях изкарала курс по етикет заради Ивон, но имаше твърде много вилици и ножове и не помнех коя е чинията за гарнитура. Лорънс забеляза объркването ми и каза с устни: „Гледай мен“.
С Лидия седнахме и тя помоли Лорънс да разреже агнешката плешка.
— Сега не им е сезонът, затова се боя, че е от фризера на супермаркета. Дано обичаш агнешко, Карън.
— О, да. Сигурна съм, че ще е много вкусно.
С напредването на вечерята забелязах, че Лорънс се отпуска. Лидия не прояви никакъв снобизъм, не забелязах и признак на някоя от неврозите ѝ. Беше мила, очарователна и много приказлива. Може би я бях хванала в добър ден или скорошният им спор с Лорънс я беше направил по-предпазлива. А може би той беше преувеличил ужасно състоянието и маниерите ѝ, защото тя беше много мила с мен.
— Разбрах, че сте се запознали, защото баща ти е ходел в офиса на Лорънс. Това е интересно. От това, което виждам по телевизията, днес всички се запознават в безвкусни нощни клубове.
— Карън не обича много нощните клубове — каза Лорънс.
— Много разумно — каза тя и се усмихна.
— Баща ми вече не ползва социални помощи. Преди няколко месеца си намери работа.
— Това е чудесно. Каква работа?
— Портиер в болница.
Видях, че Лорънс замръзна.
— Така ли? Сигурно е много мил и грижовен човек, щом върши такава работа. Мисля, че е възхитително, а ти, Лорънс?
— Много мил човек, мамо. Някой път ще ви запозная.
Лорънс се усмихна на майка си и тя сложи ръка върху неговата, вероятно за да го успокои.
Тя ни наля вино и когато отнесе чиниите в кухнята, отказвайки всякаква помощ, казах на Лорънс:
— Не знам защо се тревожеше. Тя е чудесна.
— Знам, не мога да повярвам. Определено се държи прекрасно.
Лидия отново влезе в стаята.
— Колко съм глупава! Забравих да взема още вино. Беше в списъка ми и чак сега видях, че не съм го задраскала. Съжалявам.
— Спокойно, мамо, пихме достатъчно.
— Но аз исках да поседнем в дневната и да чуя нещо за пътуванията на Карън. Щях да купя италианско вино, за да напомни и на двама ви за Рим.
С Лорънс се спогледахме бързо.
— Не съм глупава, скъпи. А и Карън може да ме вдъхнови да отлетя нанякъде.
Предложих да отида до най-близкия магазин, но Лидия не искаше и да чуе. Предложих на Лорънс да отиде, но той се колебаеше.
— Моля те, Лорънс, искам да разкажа на майка ти за Париж и Милано. Мисля, че Париж ще ѝ хареса.
Той не беше убеден, но се съгласи.
— Ще се върна колкото може по-бързо.
Майка му го погледна и се усмихна широко.
— Скъпи, не се тревожи, тя е очарователна. Опитай се да намериш кианти.
След като Лорънс си тръгна, тя ми позволи да ѝ помогна малко в кухнята. Разговаряхме, докато подсушавах чиниите.
— Погледни натам, виждаш ли? Там имаше декоративно езерце, когато бях малка.
Допрях лице до стъклото, но видях само издигната каменна платформа върху тревата с малка каменна конструкция отгоре.
— Какво е това?
— Старата баня за птички, която стоеше в езерцето. Преди пет-шест години Лорънс реши да я циментира и направи това. Не знам какво го прихвана. Преди това не беше проявявал интерес към градината, но този път никой не можа да го спре. А пак беше зима — горе-долу по това време на годината. Не е ли странно?