Разсмях се и се съгласих, че е странно.
— И знаеш ли, откакто я направи, не е стъпил в тази градина.
Отидохме в дневната и седнахме в светлината на камината на тапицирани кресла, леко оръфани по ъглите, макар да си личеше, че платът е бил скъп.
— Искаш ли да видиш снимки на Лорънс като малък?
Съгласих се с готовност и тя седна на облегалката на креслото ми с подвързания в кожа албум. Разгърна страниците и посочи какво очарователно бебе е бил, и наистина беше много сладък, махаше с лъжица към фотоапарата. Имаше и негова снимка на около пет години с шапка, която му беше твърде голяма.
— Меката шапка на дядо му. Лорънс все си я слагаше, дори когато порасна. Много си я обичаше. Трябва да го питам какво е станало с нея. Не съм я виждала от около шест години. Но предполагам, че напоследък не са на мода.
Лидия разлисти още страници и аз ахнах, когато видях снимката на Лорънс, доста дебел, застанал с нея до стар морскосин ягуар. Познавах всички модели ягуар от онова време. Успях да овладея гласа си.
— Къде е правена тази снимка? Чия е колата?
— Беше на съпруга ми. Ягуар седан от 1957 година. Един Бог знае колко пари вложи в него, за да го поддържа в движение заради Лорънс.
— Заради Лорънс?
— О, да, Лорънс помоли Андрю да го научи да шофира, когато беше на седемнайсет години. Беше обсебен от тази стара кола. Караха се ужасно за нея. Лорънс дори нямаше книжка по онова време. Не ти ли е казвал? Един ден след смъртта на Андрю я продаде просто така — сякаш никога не беше имала значение. Трябва да те предупредя. Лорънс е прекрасен, но си има странности — тя ми се усмихна. — Да го беше видял как кара в тази кола със старата шапка на дядо си. Беше толкова забавен!
Бях пила само една чаша вино след джина с тоник, но ме обливаха горещи и студени вълни, чувствах се объркана и отвратена. Лидия забеляза.
— Добре ли си, скъпа? Много си бледа. Да ти донеса ли чаша вода?
Това е съвсем нормално, казах си. Разбира се, че Лорънс никога не би ми казал, че е карал такава кола и е носил такава шапка. Знаел е, че това ще ме разстрои. Възвърнах си самообладанието. Лидия се върна с чаша вода и картонена кутия.
— Ето, пийни, горкичката ми. Сигурна ли си, че си добре?
— Добре съм, само леко главоболие.
— Между другото, намерих тези неща в старото скривалище в спалнята на Лорънс. Сигурно са стари боклуци, но може да поиска да ги вземе в къщата.
Тя остави кутията в скута ми и излезе пак, за да напълни кофата с въглища.
Вътре имаше снимки, поставени с гърба нагоре и аз внимателно ги обърнах. Бяха мои. Почувствах се по-добре. Не беше редно, но отново бръкнах в кутията и намерих още мои снимки, изрязани от списания, а под тях — пожълтели изрезки от вестници. Взех ги и ги разтворих. Бяха ми смътно познати. От ноември и декември 1980 година. Всички съобщения за изчезването на сестра ми. Лорънс явно беше положил много старания в търсенето. Но после се спрях и се запитах: откъде би могъл да ги има? Бяхме се запознали миналата година. Нямаше логика. В кутията имаше още нещо. Кибритена кутия, увита в салфетка. Ръцете ми трепереха, когато я отворих, без повече да се притеснявам, че е нередно.
Завъртях счупената идентификационна гривна в ръце. Надписът беше там: Марни. Единият край беше счупен, но видях, че закопчалката ѝ беше алено червена там, където я беше докоснала Ани, преди лакът ѝ да изсъхне, в деня, когато ѝ я дадох.
Скочих от креслото и съборих всичко на земята. Опитвах се да подредя всички мисли, които се блъскаха в главата ми, но нямаше начин Лорънс да е взел тази гривна от друг, освен от Ани. Имал е колата, имал е шапката, имаше гривната и изрезките от вестници за нея. Колелцата в главата ми се въртяха, когато Лидия се върна и ме заговори, но аз не чувах какво казва, не можех да повярвам на всички доказателства, които ме заобикаляха. Опитах се да си спомня как беше влязъл в живота ни. Татко ми беше казал, че човекът от социалните помощи е положил специални грижи за него, дълго преди двамата да се запознаем. Не беше написал писмата от Ани, за да ни успокои, а за да ни заблуди.
Убиецът на Ани не беше мъртъв. Лорънс я беше убил. Лорънс беше убил сестра ми. Претичах покрай Лидия, хукнах към входната врата, по алеята към портата. Точно когато я стигнах, Лорънс влезе с колата. Замръзнах на място.
— Къде отиваш? Какво стана? Добре ли си?