— Добре — заяви Бизайк. — Стреляйте, да ви вземат дяволите.
Джони мина през вратата. Специалните наблюдатели не стреляха. Той чу как спореха, докато вървеше по коридора към Службата по проектиране на бъдещето.
Скоро се намери лице в лице с Вийри, главния проектант. Вийри беше спокоен, дребен човек със застаряващо лице на вълшебница.
— Здравей — каза главният проектант. — Седни. Тъкмо приключих с разработката на проекта за резултата от срещата между Земята и Лорис.
— Запази си го — каза Джони. — Аз имам едно-две дребни изисквания, които съм сигурен, че няма да имаш нищо против да изпълниш. Но ако…
— Мисля, че прогнозата ще те заинтересува — прекъсна го Вийри. — Ние екстраполирахме твоите расови характеристики и ги сравнихме с нашите. Изглежда, че сигурно ще възникне конфликт за превъзходство между нашите два народа. Той няма да бъде възбуден от наша страна, но сигурно от ваша. Вие, земните хора, просто няма да се успокоите, докато не ни подчините. Или докато ние не ви подчиним. Положението е неизбежно, като се има предвид нивото на цивилизациите.
— На мен не ми беше нужна цяла Служба с модерно наименование, за да предвидя това — каза Джони. — Слушай сега…
— Не съм свършил — прекъсна го отново Вийри. — От чисто технологична гледна точка, вие, земляните нямате шанс. Ние можем да взривим всичко, което изпратите към нас.
— Тогава значи няма от какво да се боите.
— Но технологията не играе толкова голяма роля колкото психологията. Вие, земляните, сте достатъчно напреднали, за да не тръгнете просто ей така против нас. Ще има спорове, договори, нарушения, други спорове, агресии, обяснения, посегателства, сблъсъци и така нататък. Ние не можем да се държим така, като че ли вие не съществувате и не можем да откажем да ви сътрудничим в намирането на разумни и взаимноизгодни решения. За нас това ще бъде невъзможно, както за вас би било невъзможно да ни оставите на мира. Ние сме честен, стабилен, разумен и доверчив народ. Вие сте агресивна и нестабилна раса, способна на странни подлости. Вие няма да ни дадете ясни и достатъчни причини, за да решим да ви унищожим. И като не го направим, при константни други фактори, вие със сигурност ще ни победите и ние сигурно няма да имаме психологическата възможност да направим каквото и да било против това. Казано по вашему, така се случва когато една високоразвита аполонийска култура се сблъска със също така високоразвита дионисиева култура.
— Добре де, по дяволите — каза Джони. — Това вече е твърде умно за мен. Чувствам се глупаво да ви давам съвети, но щом знаете всичко това защо не се приспособите към положението? Станете такива, каквито е необходимо.
— Като вас ли? — попита Вийри.
— Е, аз не се приспособих, но не съм толкова умен като вас, лорианците.
— Интелигентността няма нищо общо с това — каза главният проектант. — Не може да се промени цяла една култура само с воля. Освен това, ако предположим, че успеем да се променим, ние ще трябва да станем като вас. Честно казано, това няма да ни се хареса.
— Не ви виня за това — искрено се съгласи Джони.
— Пък дори и да направим това чудо и да станем по-агресивни, за няколко години ние не бихме могли да стигнем равнището, което сте постигнали вие след десетки хиляди години агресивно развитие. Въпреки предимствата ни във въоръжението, ние вероятно ще загубим, ако се опитаме да играем по вашите правила.
Джони примигна. Той бе помислил абсолютно същото. Лорианците бяха твърде доверчиви, твърде наивни. Нямаше да е трудно да се изработи някакъв мирен договор, а после внезапно да бъде завзет един от техните кораби. Може би даже два или три. И тогава…
— Виждам, че сте стигнал до същото заключение — каза Вийри.
— Боя се, че сте прав — отвърна Джони. — Факт е, че ние имаме много по-силно желание за победа от вас. Докато достигнете до нашето ниво, с вас лорианците ще бъде свършено. Вие сте мили хора и правите всичко но правилата. Дори и когато става дума за борба на живот и смърт. Но ние земляните не сме твърде мили и няма да се спрем пред нищо, за да победим.
— Това е изводът и от нашата екстраполация — каза Вийри. — Затова си помислихме, че ще бъде разумно да спестим много време и проблеми, и още сега да ви възложим да се погрижите за нас.
— Какво, какво?
— Ние искаме да ни управлявате.
— Аз, лично?
— Да. Вие, лично.
— Сигурно се шегувате — обърка се Джони.
— Няма причина да се шегувам — каза Вийри. — Пък и ние, лорианците, не лъжем. Казах ви своите изводи за положението, в което се намираме. Единственото разумно решение да си спестим огромни и ненужни мъки и трудности е веднага да приемем неизбежното. Ще ни управлявате ли?