При изучаването на подобни решения на хората в пазарни ситуации Карл Менгер, бащата на австрийската икономическа школа и основоположник на маржиналния анализ[8] в икономиката, стига до следното разбиране. Основното свойство на дадена стока, благодарение на което тя може да бъде свободно възприета да играе ролята на пари на пазара, е нейната продаваемост – лекотата, с която може да бъде продадена, когато собственикът ѝ пожелае, при минимална загуба в цената ѝ.[9]
Няма нищо принципно, което да предопределя какво може и какво не може да бъде използвано като пари. Всеки, който купи нещо не заради самото него, а за да го размени срещу нещо друго, на практика му възлага ролята на пари. И тъй като хората са различни, различни са и мненията им, и изборът им относно това кое може да бъде пари. В човешката история най-различни предмети са били използвани за тази цел – злато и сребро най-вече, но също мед, раковини, големи камъни сол, добитък, правителствени книжа, скъпоценни камъни, дори алкохолът и цигарите при някои обстоятелства. Изборът на хората е субективен, така че няма правилен и грешен избор на пари. Всеки избор обаче има последствия.
Относителната продаваемост на стоките може да бъде оценена според това как се справят с трите страни на проблема, известен като липса на съвпадение на желанията – продаваемостта им при разлика в мащаба, в пространството и във времето. Стока, която може да бъде продавана при разлики в мащаба, може удобно да бъде разделена на по-малки единици или групирана в по-големи единици така, че притежателят ѝ да може да продава, каквито количества желае. Продаваемост в пространството означава лесно транспортиране на стоката или носенето ѝ при пътуване, което води до това, че добрите монетарни средства по принцип имат висока стойност за единица тегло. Не е трудно да се намерят голям брой стоки, които да притежават тези две характеристики, така че потенциално да могат да изпълняват ролята на пари. Третата характеристика – продаваемостта във времето – обаче е най-критичната.
Продаваемостта във времето се отнася за способността на стоката да запазва стойността си в бъдеще. Това би позволило на притежателя ѝ да съхранява богатството си в нея, което е втората функция на парите – запазване на стойност. За да може една стока да бъде продаваема във времето, тя трябва да не подлежи на загниване, корозия и други типове влошаване. Можем спокойно да кажем, че всеки, който реши да запази богатството си дългосрочно в риба, ябълки или портокали, ще получи труден урок и известно време след това няма да му се налага да мисли за съхраняване на богатство. Физическата непроменливост във времето е необходимо, но не и достатъчно условие за продаваемост във времето, защото е възможно стоката значително да загуби стойността си, дори и физическото ѝ състояние да остане добро. За да може една стока да поддържа стойността си, също така е необходимо и предлагането ѝ да не се увеличава драстично, докато собственикът ѝ я притежава. Обща характеристика на различните форми на пари в историята е наличието на някакъв механизъм за ограничаване на производството на нови бройки от тях, за да се запази стойността на съществуващите. Сравнителната трудност да се произвеждат нови монетарни единици, определя твърдостта на парите. Парите се наричат твърди, ако е трудно да се увеличи предлагането им. Лесните пари са тези, чието предлагане подлежи на големи увеличения.
Можем да разберем твърдостта на парите, като си обясним двете величини, свързани с предлагането на дадена стока. (1) Запас – съществуващата наличност, съставена от всичко, произведено в миналото, минус всичко, което е било изконсумирано или унищожено. (2) Прираст – допълнителното производство, което ще бъде осъществено през следващ период. Съотношението между запас и прираст е надежден показател за твърдостта на стоката в качеството ѝ на пари и за това доколко тя е пригодна да играе монетарна роля. Съществуващото предлагане на стока, която има ниско съотношение на запас към прираст, може да нарасне драстично, ако хората започнат да я използват за съхранение на стойност. Такава стока е малко вероятно да запази стойността си, ако бъде избрана за съхраняване на стойност. Колкото по-голямо е съотношението запас – прираст, толкова по-вероятно е стоката да запази стойността си и да бъде по-продаваема във времето.[10]
Ако хората изберат твърди пари с високо съотношение запас – прираст, за да съхраняват стойност, ще започнат да ги купуват и така ще увеличат търсенето. То ще увеличи цената, което на свой ред ще създаде стимули производителите им да произвеждат повече. Понеже прирастът е по-малък в сравнение със съществуващия запас, малко вероятно е дори сериозно увеличение на новото производство да потисне цената значително. От друга страна, ако хората изберат да съхраняват богатството си в лесни пари, с ниско съотношение запас – прираст, би било много лесно за производителите да произведат много големи количества такива пари. Така ще потиснат цената им, ще обезценят парите и ще „изземат“ богатството на спестителите, като унищожат продаваемостта на избраната за пари стока във времето.