Няма сметка вече, синко, няма сметка! Всичко иде готово вече, фабрично. Пък и очи недовиждат, и кръст не държи, ама какво да се прави. Няма го онова хубаво време, няма го нашия еснаф едновремешен. Наредба имаше той, закони си имаше и се изпълняваха в точ.
Остарееше ли някой от майсторите тогава, западнеше ли, новият, младият дюкян-сайбия, който се е възмогнал и напреднал, беше длъжен да го прибере и да му даде поминок, работица да му създаде според силите му, та да не остава на улицата.
Где онова време, синко! Где такива хора и наредби сега!…
Денят се беше вече пробудил и подал глава из мъглите. Загърмяха рулетки, захлопаха кепенци и в старата чаршия закипя трескав живот. Нуждата, вечната спътница на отрудените, ги беше тласнала и устремени като вретена от гигантски някакъв стан, всеки бързаше да отпреде своя всекидневен корав залък.