— Ех, съдба! — въздъхна гарванът. — И аз ще отида в моето гнездо. А може и вън да спя, ей там на върбите. Свикнал съм на студа.
— Аз не мисля за себе си — каза щъркелът, като отпусна свития си крак. — Аз мисля за другарите си. Къде ли са те сега? И дали напролет ще ги видя отново? Все пак ще умра спокойно, защото знам, че те ще се завърнат дружно. Аз живея чрез тях, а ти си съвсем сам.
— Да, прав си. Ние не живеем задружно и това ни прави самотни и нещастни. Ето на̀, няма при кого да отида, пък и никой не ще се загрижи за мен.
Кравите тръгнаха за някъде, сякаш не им се искаше вече да пасат. Конете ги последваха. Откъм реката се чу сърдит вик и между гъстата мрежа на снежинките се мярна говедарят, който тичаше насам.
Гарванът размаха криле. Щъркелът се уплаши и хвръкна.
След минутка двете птици се изгубиха над върбите край селото.