Петко Тодоров
Старци
Топло пролетно слънце занича вече и в тихата стая на стареца, който отново се пробужда, и една незнайна сила го подига, мами навън към подмладялата природа, към живота.
Хаджи Иван надзърна през прозореца към разцъфтелите вейки, що са напречкали чистото лазурно небе, и не го свърта повече в къщи. Нечаяно, подпирайки се о масата, се подигна, облече дългия си изтрит кожух и треперещ, с тояга в ръка, провлече тежки калеври, защапа навън. Пресния априлски въздух милозливо лъхна небръснатото му, набръчкано, с венец от бели косми лице, което се живо разкрави. Той пое дъх и широко, широко се разтвориха гърдите му. Сякаш го обляха с животворна някаква вода, потапят го в топлите тихи вълни на пролетта и старецът се поободри.
Той се доближи до постлания с жълто губерче пред къщи пат, преви скутове и седна на припек.
Високото небе се синее до безбрежни краища към една страна на които заседнали няколко светли рунтави облачета. Слънцето широко разлива по проклокочилата, възкипяла земя снопове лъчи и сякаш с всяка фибра природата да е засмукала пролетна животворна млъзга.
Хаджи Иван гледа през светналите червени керемиди високия балкан, що е забил връх в облаците; ослушва се в кръшната песен на залюлелите се по въздушни вълни птички; обръща очи към зашумялата, накичена с бели бисерни цветове градина, из която звънтят няколко детински гласенца, и обляга гръб о пата, като да иска да наблегне, да спре годините си, които не го оставят да се вживее в околната природа, а го тласкат към други непознати краища.
— Пенке, и моята върбина напъпила.
— И аз си разсадих още две белучки.
— Божурът цъфна ли ти?
Весело долитат през ниските баскии оживените гласенца на децата, които играят по тучната трева низ градината.
Хаджи Иван ги слуша, а сякаш ги не чува.
И никаква мисъл не се запира в главата му.
— Добър ти ден, Хаджи Иване — изтежко промълви някой пред него, като тупна тояга в земята.
Хаджи Иван вдигна уморени, изгаснали очи и доволна усмивка разкри тънките сухи устни, под които щръкнаха три дълги черни пожълтели зъба.
— О бе, свато Сава! — радостно кликна насреща му той.
— Рекох да дойда — сякаш не го чу, се подпря о пата гостът — да те видя. Тъй сакълдисала ми се е душа, няма с кого дума да продумам…
— Е, добре си сторил. Седни, заповядай, откога не съм те виждал. То и аз ей сега излязох — се надигна Хаджи Иван, — стоях в собата цяла зима. Стегна ми се душа, пък гледам хубаво време.
— Де ще се видим? — се намести Сава наспоред с него, като нехелан… — Не ме бива вече, Хаджи Иване, от Димитровден има-няма три пъти да съм излязъл навън. Не ми държат краката, пък и недовиждам. Рекох, тъй днес как и да е ще се дотътря до вас, дип ми се дощя да те видя. Не мога с младите да си срещна приказката, хайде!
— Добре си сторил, добре си сторил — се радва Хаджи Иван. — То ние вече като остаряхме, ами тъй намкак и светът се обърна… Нищо не можеш да му проумееш.
— И аз викам в къщи днес: ще ида у Хаджи Иванови да го видя. Асла, то кажи, че само двама остахме я.
— Зимъс, като слушам да чука клепалото за батя попа, викам на снаха си: сега ние със свата Сава сме на реда.
— Ох, на реда сме — поклати знаменателно глава Сава, — няма да му избегнеш, ами…
Те се споглеждат мълчаливо и навеждат глави към земята. Сякаш се повръщат години и времена — те се залисват в миналото. И над всичко като че се издига нещо величествено, пред което те са немощни. Те не могат дори да го изкажат.
— Колко свят бе! Кога се изреди, кога отиде?! — замислено поде Сава.
И времето сякаш натяга помежду им.
— Извличаха се, забравиха се, като да не са живели. Гледам, сега — доде Хаджи Иван — тези младите всичко поели.
— А бе да ти кажа. Нашето се по-друго беше. Туй, което аз и ти знаем, тези синковци не го проумяват.
— И аз ги гледам, понякога гледам, че се чудя на умът им. Нито приказката им мога да доловя, нито… — И Хаджи Иван сви рамене.
— Как ще им, асла, проумееш, Хаджи Иване? Тъй те не сядат да продумват по сърце човешки ки! Заскачали, замахали с ръце, бърборят, сякаш българи не са… С турци по съм се сговорвал едно време. Вчера загърмяло, притъмняло, засвяткало се, пък като плисна един дъжд — из ведро. Всички сме се сврели в къщи, а моят, малкият, скача, ще върви.
„Де ще ланкаш? Не видиш ли дъжд пръска?“ — го гълча.
„Ще ида да се разхождам“ — вика и взема омбрелата.
Разходка низ дъжда — виж му ума, че му крои кюляф.
„Патаксай — му викам, — кой ходи по дъжда да се разхожда, луд ли си?“
„Ще ида — каже — в дъжда, каже, тъй кога шурти, обичам да гледам.“
Небото бумти, святка се и господ сякаш се е разсърдил — гълчи. И хора се изплашили, крият се в къщи. Цялата земя трепери от страх, а той скокна, изхвръкна из врати, доде го зарна. Гледам го, бая-бая момче, ама иди му разбери — изкриви глава Сава, като погледна недоумяло Хаджи Ивана.