— Е, къде — кимна глава иронически той, — кога всички се крият, той излиза. Иди му разбери — опак не е ли?
— Като остаряхме ли — зачуди се Сава, — че всички ни се струват само опърничави. Светът ли се промени, не им разбрахме ли.
— Ама — пресече го Хаджи Иван, — какво да им разбереш? Нали и аз имам един унук, сега се върнал от Габрово. Баща му, вика, за доктор в Русия да се учи, ще го проважда. И дип приемам в учението, момчето, ама…
Хаджи Иван помълча, замисли се и додаде:
— Баща му вика: сега техните оправят света, слуша му се приказката, да подаде прошение там, нали сега е в тяхна ръка, да му дадат една пенсия ли го казват, как ли, да го издържа правителството де!… И иди разбери на малкия, не дава и да му продумат, като рекъл: „Аз и баща, и дядо богати да имам, че храненик на държавата да стана! Ама бедните? Кой ще поддържа бедните? Нали тях тряба да поддържат.“
И не можеш да му проумееш.
— Бедните — поде замислено Хаджи Иван, — демек, дето ще се рече, на Капасъза, на Драгуна синовете, и те доктори да станат! Да станат, като имат бащи им да им ги поддържа, каквито щат да станат. Ама синковците искат правителството да ги поддържа. Че какво е сторил за правителството Капасъзът? Колко пари му е даването? Демек, ние да даваме пари, да пилейме стоката си за правителството, пък да поддържаме просешки синове. Ами нашите?… И разправям му и аз, разправя му и баща му — не чува. Като рекъл: „Бедните да поддържат — мен има кой да поддържа.“ Има, ами затуй ли прахосахме толкова пари по-напред! Да ти кажа — задушевно хвана Сава за яката той, — кога баща му побягна в Русия, цели пет години нали там стоя, гръбнакът ми обели, брате, да го поддържам. Върна се, пак няма мирясване. Нагоре-надолу го разкарваха. Колко пари потрошихме! И сега вече взеха всичко в ръцете си, дето се рекло, те колят кучето и вместо да си извадят хакът за толкова пари и теглила, син му не рачи да чуе!
— Нали ти викам аз — заключи Сава, — не може да ми удийса с тях приказката. Гледам ги някога, радвам им се и тъй сърце ми вземат, ама като им продумам…
— И аз някога тъй се размисля, докривее ми. Ех, дошли сме ние на реда, Сава!
— Не ни бива, ами току…
— Ами току…
И някакви незнайни слова сякаш замръзват на уста им.
Времето като да ги подбира пак напреде си.
А от градината крещят ясните кръшни гласенца на децата.
— Молкам ти се мари, Пенке, отчести ми от твоята чаршалуша!
— Ама ти ще ми дадеш ли от белите парички?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .