— Искаш ли да станеш като мен? Искаш ли да знаеш всички тези истории? И много други? — питаше Стареца, пронизвайки ме с обезцветените си от времето очи.
Исках. Той остави шапката и лулата си на масата, метна палтото върху стола и като извади първата книга от първия рафт на библиотеката, рече:
— Това са моите приключения. Тази библиотека е пълна с такива истории. Ти почети, а аз ще легна да си почина.
Едва сега видях колко е остарял наистина. Косите и мустаците му бяха съвсем побелели. Осанката му вече не беше така величествена, както преди. Дълбоки бръчки браздяха челото и лицето му.
Той легна и заспа веднага, а аз четях книга подир книга. Отново плавах с корабокрушенски сал в океана, отново ме гонеха бели вълци. Но вече сам трябваше да търся решение на проблемите си. Стареца го нямаше и беше трудно. Не е като да слушаш от страни. Прочитах том след том, на един дъх, без да си почина. Когато затворих и последната книга от последната лавица, случайно зърнах лицето си в стъклената витрина на библиотеката. Бях остарял. Лицето ми се беше издължило от тревоги, потъмняло от загара на постинното слънце и планинските ветрове. Имах големи посребрени мустаци и почти стоманено сиви коси. Погледнах към леглото. Стареца си беше заминал. Взех палтото му от облегалката на стола и го облякох. Стоеше ми така сякаш винаги го бях носил. Сложих и шапката. Като че ли беше правена за мен. Захапах лулата и запалих.
Когато излязох навън, се свечеряваше. Обърнах гръб на залязващото слънце и тръгнах към шлепа. Откъм пейката се чуваха детски гласове: „Стареца! Стареца идва!“ И аз наистина бях Стареца. Приближих още малко, бръкнах с ръце в джобовете и всмукнах от лулата. После поклатих бавно глава и казах с пресипнал глас:
— Пак ли сте тук, нехранимайковци!