Тогава дърварят си рекъл отново:
— Защо пък да се плаша толкова? Изглежда, че дяволите са големи зяпачи: те обичат да гледат хубави танци. Май че ако поиграя майсторски пред тях, не ще ми сторят нищо. Я да изляза, па ще видим.
И като си казал това, страхът му минал. Той усетил, че нещо го влече към поляната. Нозете му сами се разскачали. Почнал да играе, както си знаел, и с буйни скокове се озовал насред поляната, пред бурето на дяволския главатар. Като го видели, дяволите се изплашили.
А дърварят продължавал да танцува. Той правел най-мъчните скокове, подклеквал, хвърлял се нагоре ту с един крак, ту с два, въртял се във въздуха като пумпал, ситнел по земята с прегънати колене — и всичко това правел като насън: толкова се бил унесъл. Ту ще приклекне, па ще потропне и пъргаво ще подскочи. Ту ще заситни, па ще се провикне, ту ще се извърти във въздуха, па ще се озове чак накрай поляната.
Дяволите гледали най-напред мълчаливо. Но после не могли вече да сдържат своята почуда.
— Много хубаво! — викал един.
— Чудесно! — казвал друг.
— Великолепно — провиквал се трети.
— Не съм виждал по-майсторска игра — думал четвърти.
А ония, които били най-далеч, си шушукали:
— Тоя старец засрами всички ни. Толкова години има, откак се събираме на веселба, а тая нощ за първи път виждаме истински майстор играч.
Когато старецът престанал да играе, главатарят заповядал на един от дяволите, които се били наредили край него:
— Налей на майстора канче вино. Налели му. После — още едно, та дори и трето.
Главатарят се обърнал към дърваря и му казал:
— Благодаря ти много, че ни развесели, старче. Ти си бил много голям играч: защо не дойде по-рано? Такъв като тебе не съм виждал. Идвай и друг път: ние обичаме танци, ала моите хора не са големи майстори: едно си знаят, едно играят.
— На драго сърце бих идвал — отвърнал дърварят, — щом ви се толкова харесва играта ми. Но все ми се струва, че вие казвате това само за да се види, че сте възпитани хора. Ех, вярно е, че едно време, преди години, дядо ви танцуваше, та девет села му се чудеха. Но къде са ония години? Сега нозете ми са като дървета, па и сила нямам. Затова ви моля да ме извините, че се осмелих да играя пред вас.
— Я недей разправя такива неща — викнал весело дяволският главатар. — Идвай и друг път.
— Добре, ще идвам.
— Ела утре вечер.
— Да дойда.
— Ами ако ни излъжеш? Ние знаем, че хората лъжат повече и от дяволите.
— Не бойте се: аз не лъжа. Лъжат сарафите. А аз съм дървар.
— Може и да не лъжеш, но ние още не те познаваме. За да бъдем сигурни, че ще дойдеш, остави ни нещо в залог. Иначе няма да те пуснем: тук ще останеш.
— Съгласен съм — казал старецът, — ала се чудя какво да ви оставя. Пари нямам. Нямам и пръстен на ръката си.
Тогава главатарят се обърнал към дяволите и ги запитал:
— Кажете, какъв залог да вземем от тоя старец? Той казва, че нямал нищо.
Излязъл един стар дявол, белобрад и с умно лице.
— За залог — рекъл той — се взема онова, което е най-скъпо. Старецът има на дясната си буза едра буца. Хората казват, че тя носела щастие. Навярно тоя човек ще да цени много буцата си. Да вземем нея. Той ще дойде утре бездруго да си я поиска.
— Много добре! — викнали дяволите в един глас. — Да я вземем.
И додето старецът се опомни, главатарят замахнал с ръка и му откъснал буцата. На дърваря олекнало изведнъж. Пипнал си той бузата — и тя била като лявата: не се и познавало къде е била голямата буца. А болка не усетил, когато му откъснали израстъка.
През това време месецът се скрил. Дяволите се разотишли. Старецът останал сам на поляната. Той се чудел и все не можел да разбере насъне ли е станало това с него, или наяве. Постоял, постоял, па си казал:
— Благодаря от сърце на тия дяволи. Сега разбрах, че и дяволът бил потребен за нещо. Да знаех, че тези юнаци ще ми вземат буцата, още преди години щях да дойда да им потанцувам.
И без да чака съмване, той натоварил дървата на гърба си, па потеглил за селото. Бабичката му го посрещнала пред къщата.
— Слава Богу, че си дойде — рекла тя, като му снела товара от гърба — Стопих се от мъка, от скръб и от мисли. Чакам, чакам — все те няма. „Звяр ли го изяде? — викам си. — Що стана с тоя човек, та го няма никакъв?“ Хайде, влез да се отмориш и стоплиш.
Когато старецът влязъл вкъщи, бабата се зачудила: нямало му буцата.
— Кой те излекува? — запитала го тя.
— О, то е дълго и широко за разправяне — отвърнал старецът. — Утре заран ще ти разкажа всичко.